Двата азиатски синдиката бързо поставиха прът в колелото на финансовата мелница на терористите. По моя оценка щеше да отнеме още месец, най-много шест седмици, за да се пресуши кладенецът до такава степен, че да им останат само парите на руснаците. Исках руските пари да стигнат безпрепятствено до касите на терористите, за да могат Големия Майк, Джон Лу и техният компютърен хакерски екип да разбият кодовете и да разберат кои са основните спонсори на терористичните мрежи, както и дали те действат в тандем. Щом попаднех на следите на спонсорите, с помощта на моите хора щях да предам тази информация на моите верни приятели в службите на реда, както в Щатите, така и в Европа, и да ги оставя да свършат тежката работа. Давах си сметка, че подобна маневра щеше да предизвика усмивка у чичо Карло.
„Какво значение има дали ще удариш врага с куршум или с чукчето на съдията? — веднъж ме попита той. — По-важното е, че се отърваваш от него. И колкото по-малко следи водят към теб, толкова по-добре.“
Бях готов да се обзаложа, че едновременното пресушаване на двата парични потока в крайна сметка щеше да предизвика ответния удар на терористите. Предположението ми се основаваше на правилото, че никой не стои със скръстени ръце, когато вижда как парите му се изпаряват. Това беше валидно както за организираната престъпност, така и за който и да било хедж фонд.
Когато Големия Майк и Джон Лу инсталираха тяхната система, те успяха да клонират стотици телефонни номера на терористи и започнаха да следят действията им всекидневно. После вкараха номерата в базата-данни и без да излизат от комфортния си офис в Атина, можеха да установят кой се обажда, от кой номер и колко често. С помощта на тази информация можахме да установим връзките между различни терористични клетки и да определим кои работят съвместно и кои — самостоятелно. Това ни позволи да си създадем обща картина за силите и ресурсите на терористите. И с тази ключово важна информация, аз започнах да планирам действията срещу първата ми мишена — Раза.
Той беше впечатляваща личност, най-неординерният терорист. А опитът ме беше научил, че много често най-неординерният враг е най-опасният.
Той слушаше класическа музика, когато планираше поредната си акция, и беше изградил армия от неколкостотин камикадзета, готови да умрат по негова заповед. В неговата група нямаше жени. Това ми се стори любопитно, тъй като водачите на подобни организации активно вербуваха жени, тъй като беше по-трудно да бъдат разпознати като атентатори и задържани от властите.
Ако разчитах Раза да направи грешка или да стъпи накриво, никога нямаше да го доведа до крах. Той вече беше демонстрирал многократно, че не е глупак и едва ли би допуснал грешка. Налагаше се да продължа да унищожавам хората му един по един, да се заровя още по-дълбоко във финансовите му резерви, да прекъсна притока на оръжие към него. Да вляза трайно в съзнанието му, да го накарам да мисли, че съм зад гърба му, че го дебна постоянно и съм близо, че предвиждам всеки негов ход, че знам плановете му и съм в състояние да му видя сметката напълно. Трябваше да накарам Раза да повярва, че какъвто и ход да планира или да предприеме, аз съм два хода пред него, на крачка от това да му обявя шах и мат.