Джими ме погледна. Обикновено жизнерадостното му лице сега се беше превърнало в маска на решителност и вътрешна сила. Той стисна дланите си в юмруци и ги удари един в друг няколко пъти. Станах и поставих ръце на раменете му, след което се наведох и погледите ни се срещнаха.
— Да, време е Раза да разбере, че сме готови да стигнем докрай — добавих.
Мускулите на лицето на Джими се отпуснаха, както и тялото му. Той беше доволен от поетия от нас курс.
— Още имаме време — допълних. — Нека го използваме добре.
Той се усмихна. Изкарах количката изпод сянката на дървото и я подкарах към Джак и Хюго — улисани в игра. Спрях се да ги погледам. Синът ми и кучето се търкаляха на тревата и се гонеха под напеклото слънце. Джими вдигна глава към мен и ме погледна.
— Никой да не припарва до тях, докато ме няма — наредих му аз. — Не ме интересува, ако ще да е пощальонът или куриерът. Никой. Ако го направят, заповядай да ги очистят на място.
Джими отвори лявата си длан и прекара показалеца на дясната по вените на китката. Това беше знакът за кръвна клетва, за дадена дума.
32.
Торонто, Канада
Седяхме на голяма маса в гостната в хотел „Сътън Плейс“. Вляво от мен имаше малка купчина от папки, чашата с леденостудена вода беше близо до десния ми лакът. На масата с мен седяха членовете на „Безшумната шесторка“ и Дейвид Лий Бърк. Сред присъстващите бяха също Големия Майк Палеокрасас и Джон Лу — последният командирован при нас от Якудза. Навсякъде около Големия Майк и Джо бяха разпръснати папки и листове.
В компанията ни беше специален екип от обучени убийци-ликвидатори:
Дженифър Маласън, която още нямаше трийсет, но вече с дузина убийства зад гърба си, еднакво смъртоносна с нож и гарота.
Робърт Киндър, на трийсет и пет, ветеран от войната в Ирак и един от най-професионалните военни снайперисти.
Франклин Джей Пиърс, на двайсет и осем, кръстен на бившия американски президент, специалист по бойни изкуства, еднакво умел с ръце и крака в убийствата.
Карл Андерсън, на четирийсет и една, бивш химик в държавната лаборатория, който беше в състояние да отрови противника по десет различни начина.
Бевърли Уивър, на трийсет и две, единственият член от групата с кариера в полицията — отряд за обезвреждане на експлозиви в Северна Каролина. Тя беше и експертът по боеприпаси в екипа.
Бърк се грижеше за функционирането на Шесторката като единен екип и отговаряше за командването, когато екипът беше разгърнат за изпълнението на поредната задача.
Бърк беше служил в Специалните сили, част от времето в Италия, и си търсеше подходяща работа, в която да може да приложи уменията, придобивани близо десет години военна служба. Той не беше от хората, които мечтаят за мекия стол на консултант в някой военен конфликт или пък да проверява охраната на някоя голяма корпорация и да им дава препоръки за подобряване на мерките. Той беше роден биткаджия и пълният му потенциал се разкриваше в най-критичните моменти на боя.
В средата на моето европейско „приключение“ чичо Карло ме беше изпратил да се опитам да постигна примирие между Камората и Казалези, клон на неаполитанската мафия, които бяха решили, че им се полага по-голям пай от бизнеса в Южна Италия. Когато опитите ми за мирно решение на конфликта се провалиха, трябваше да се прибегне до по-крути и по-кървави мерки. Тогава Бърк ми се притече на помощ, намеси се в жестоката тримесечна война, в която и двете страни дадоха тежки жертви.
По време на конфликта Бърк демонстрира природния си талант на пълководец и неутолимата си жажда за битки. Той също така доказа своята преданост и ценност в не една и две ситуации. Скоро след като прахта от сраженията се разнесе, телата на убитите бяха погребани и беше постигнато примирие, аз му предложих да дойде в Ню Йорк и да работи за мен. От него се искаше да състави екип, да работи безшумно и незабелязано и да докладва само на мен. Когато нямах нужда от групата, членовете ѝ бяха свободни да се занимават с каквото поискат, стига да не се замесват в неприятности и да не поемат други деликатни поръчки. Те имаха солидно прикритие за истинските си занимание и начина, по който си изкарваха парите. Заплатата на всеки от тях възлизаше на шестцифрена сума, като Бърк взимаше един милион годишно. Освен това разходите му се възстановяваха. Исках всеки от тях да е задоволен във всичко, да не е лесно да бъде купен от опонентите ми. Макар че имах доверие на Бърк, хората, които той щеше да вербува, трябваше да отговарят на същите високи стандарти. Той изпълни мисията си перфектно и оттогава досега екипът нито веднъж не ме беше подвел. Предстоящите операции обаче щяха да бъдат най-голямото предизвикателство и за мен, и за тях. Давах си сметка, че преди да започна разговора, малцина от тях предполагаха в какъв ад щях да ги изпратя. Скоро този факт щеше да стане очевиден за всички присъстващи на масата.