— Всички трябва да умрат — отговорих. — Всички от списъка.
— А ако открием някаква информация на мястото на ликвидацията? — попита Бърк. — Да я вземем или да я оставим?
— Ако имате време, вземете всичко, което мислите, че ще ни е от помощ. Унищожете всичко друго, което не можете да изнесете със себе си. Колкото по-малко отпечатъци оставите на мястото, толкова по-добре.
— Знаем ли с каква огнева мощ разполагат? — попита Маласън.
— Раза ще очаква изненади — отвърнах. — Също както и ние чакаме от него. Аз разчитам на това, че той едва ли ще е подготвен за толкова внезапен и толкова мощен удар.
— А руснаците? — попита Пиърс. — И те ли участват с техни сили?
— Засега нищо съществено. Но Владимир няма да стои със скръстени ръце. Той държи да контролира положението. Ако види, че групата на Раза понася тежки загуби, няма да се поколебае да се намеси. Ще изпрати колкото бойци намери за необходимо.
— Работата е сериозна — каза Бърк. Той потупа папките от купчината и подкани с поглед останалите от екипа, че е време да си вървят, да се отправят на мисия, от която може да не се върнат живи.
— Искам да ми донесете нещо — обадих се аз и всички се обърнаха към мен.
— Какво? — попита Бърк.
— Едно име.
— Ние прослушваме доста разговори по клонираните телефони — отвърна Големия Майк. — Три четвърти от тях обаче са безполезни глупости. Понякога се отпускат и говорят за някоя планирана акция или за вербуване на нов член. Спират с кодираните съобщения и говорят открито достатъчно дълго, че да разберем замисъла им и да се досетим за останалото.
— Значи искате името на техен член, така ли? — попита Киндър.
— Не — отговорих аз. — Искам името на един предател.
— Информацията, с която разполагаме, е още прясна и все още се опитваме да я разгадаем — добави Големия Майк. — Но мислим, че някой от нашите си сътрудничи с Раза, с Владимир или с двамата едновременно.
— От вашите? — недоверчиво попита Бърк и се обърна към мен.
— Рано е да се каже — отвърнах. — Не знам колко навътре в обкръжението ми е, но ме тревожи фактът, че противникът така спокойно говори за това по телефона.
— Непринуден разговор или нещо по-сериозно? — попита Бърк.
— Това, което засякохме досега, са разговори за дислокацията — поясних аз. — Къде отиват, къде ще се установят. Единствените имена, които споменават, са моето и на Големия Майк.
— И ако вече се питате — което е напълно в реда на нещата — намеси се Джон Лу — с Майк вече бяхме проверени.
— Подозираш ли някой друг? — попита ме Бърк.
— Докато не разбера със сигурност, подозирам всеки един в тази стая.
— Ако екипът ми попадне на нещо, веднага ще ви го предоставя и на вас — каза Големия Майк. — Но си мисля, че е по-добре да се опитате да измъкнете тази информация от някоя от важните клечки от списъка.
— Ако научите име, не ми го съобщавайте по телефона. Ще ми го кажете, като се върнете — наредих аз. — Не искам да му давам предимство.
— Той в нашия списък ли е? — попита Маласън.
— Не, той е в моя списък — отвърнах.
33.
Флоренция, Италия
Раза стоеше в средата на голямата зала в Галерията, загледан в масивната скулптура на Давид на Микеланджело, сътворена от великия скулптор едва на двайсет и шест годишна възраст. Залата беше пълна с туристи, които снимаха, студенти, които си водеха подробни записки, деца, които гледаха в захлас.
— Красиво творение — отбеляза Аврим.
Той стоеше до Раза, свит между група азиатски студенти, загледани във внушителната скулптура, и добре облечена американка на около двайсет и пет, прелистваща албум с фотографии на статуята, стиснала със зъби черен маркер.
— А след няколко седмици? Кой знае — отвърна Раза. — Ще се превърне отново в безформена купчина.
— Но аз мислех, че…
— Че това ще е нашата примамка ли? Може и да е вярно. Ще бъде правдоподобно за всеки, който подслушва разговорите ни — полицията, другите групи, Владимир, американеца. Така ще ги убедим, че ще ударим тук и ще ги накараме да съсредоточат силите си тук. Така необезпокоявано ще ударим на другото място. Но, от друга страна, има смисъл да взривим едновременно две бомби на две различни места. Ако успея да го направя, тогава това ще е „визитната ми картичка“.
Аврим погледна към статуята на Давид и тихо отвърна:
— Имаме ли достатъчно ресурси за подобно начинание? Както и човешки сили?
— Ако не ни достигат, ще ни дадат.