— Какво?
— Преди два дена полицията откри нещо във Флоренция. В една кола, паркирана пред конспиративната квартира на Раза, близо до Порто Векио.
— Какво?
— Няколко картички с фотографии на „Давид“. Самите картички не са нещо особено, но все пак…
— Раза на практика живее в музеите, те са му като втори дом — отвърнах. — Той планира терористичните си атаки в галериите на музеите. Не бих се изненадал, ако реши да взриви някой от тях.
— Може би — отвърна Анджела. — Или може да са си само обикновени картички.
Огледах ресторанта. Когато влязохме, беше пълен с хора, но сега бяха останали само няколко двойки. Двамата с Анджела седяхме с гръб към стената, с лице към улицата. Беше десет часът и няколко минути, а тази част на Неапол, обикновено много оживена и шумна, беше пуста. От мястото си виждах стъпалата на сградата на съда и от другата страна тясната уличка, която водеше към старата железопътна гара.
Тогава забелязах една кола, последен модел „Мерцедес“, седан с четири врати, със затъмнени стъкла. От двата му ауспуха излизаха бели облачета дим.
— В момента само гадаем — продължи Анджела. — Трябва да се доберем до надеждна информация, и то час по-скоро.
— Бодигардовете ти къде са сега? — попитах, без да отмествам поглед от прозореца. Дали паркираната кола беше само примамка? Дали убийците щяха да се появят от друга посока?
Анджела бързо проследи погледа ми.
— Ако има проблем, за петнайсет секунди ще са тук.
— Задният вход на заведението през тоалетната ли е?
— Да, излиза на една тясна пътека-уличка, която отвежда към по-широката улица срещу сградата на съда.
— Не мисля да го използвам. Искам да знам, в случай че се опитат да ни изненадат в гръб.
— Да не ги чакаме да ударят първи. — Тя стана и излезе от сепарето. Отвори дамската си чантичка и извади деветмилиметров пистолет. — Ако не си въоръжен, имам и втори.
Усмихнах се, излязох от сепарето и извадих глока от кобура на бедрото ми. Огледах ресторанта, за да се уверя, че останалите клиенти са още по масите, а сервитьорите — на мястото им.
— Триста евро ще стигнат ли за сметката? — попитах и бръкнах за портфейла.
— Няма да плащаш нищо — отвърна Анджела, вперила очи в колата отвън. Бавно, с отмерени крачки, тя тръгна към външната врата на заведението. — Ти си в моя град и аз черпя.
— Когато излезем, аз ще се заема с онези в колата. Твоите хора ще ни прикриват. Ако стане напечено, ти изчезвай оттук.
— Хубав план, но нямам намерение да го следвам. Иначе е хубав план.
Хванах ръката ѝ и я погледнах в очите.
— Ако нещо се случи с теб, баща ти ще ме убие или ще нареди да ме убият.
Анджела се разсмя.
— Баща ми иска да те убие още откакто отказа да се ожениш за мен.
Тя се доближи до мен и ме целуна по устните. После бавно се разделихме и всеки от нас тръгна към вратата.
Излязохме от ресторанта спокойно и непринудено, като държахме пистолетите ниско встрани, с цевите надолу. Анджела ме хвана под ръка. Улицата беше пуста. Светлината на уличните лампи беше замъглена от влагата. Излязохме на тротоара, Анджела беше облегнала глава на рамото ми и беше скрила оръжието зад кръста си. Продължихме да вървим. В същото време четирите врати на седана рязко се отвориха. Четирима мъже, всички до един с внушителна физика, изскочиха от колата, сякаш вътре беше избухнал пожар. Насочиха към нас оръжие. Аз леко пристъпих пред Анджела, за да я предпазя от неприятелския огън, вдигнах глока и стрелях два пъти по мъжете, които вече бяха на по-малко от десет метра. Куршумите зачаткаха по паважа, вдигайки облачета прах и отломки.
Някой от тъмното стреля и улучи.
Скрити дълбоко в сянката на Съдебната палата вляво от нас, Брунело и Манцо уцелиха мишените си с хирургична и смъртоносна прецизност. Всичките им куршуми попаднаха в главата или сърцето на жертвите. Само след броени секунди четиримата мъже лежаха на земята мъртви или умиращи.
Всичко стана за по-малко от три минути. Четиримата стреляха пет-шест пъти, но напосоки, без да улучат никого от нас. Погледнах към труповете им и веднага разбрах, че не те са истинските убийци. Те бяха жертвените агнета, пратени да ме заблудят, да ме накарат да си помисля, че всичко е завършило успешно, докато в действителност не беше.
— Засада! — извиках на Брунело и Манцо.
— Уличката до съда — обади се Анджела. — Или вратата, водеща към кухнята на ресторанта. Това са единствените места, от които могат да излязат зад нас.
— Дали някой от ресторанта няма да се обади на ченгетата? — попитах.