Уважавах тези традиции и се възхищавах на мъжете, които намираха у себе си куража, да се откажат от собствения си живот като отплата за предателството или измяната на техни близки, роднини или доверени партньори. Не съм сигурен, че щях да имам смелостта да постъпя по същия начин. Съмнявам се, че бих пощадил живота на Джими и в замяна бих предложил своя. Но пък не бих се поколебал да сторя за Джак същото, което чичо Карло стори за единствения си син. Но това е цена, която всеки баща независимо от професията му би платил охотно. Част от нежеланието ми се дължи на факта, че аз не бях роден в престъпния клан, бях попаднал в него поради обстоятелства, които бяха извън контрола ми. Може би в някои отношения това ми позволява да гледам на случващото се отстрани и ме прави по-ефективен престъпен бос.
Но в момента, гледайки към шумните вълни, удрящи се в белия пясък на плажа, си дадох сметка, че силите ми значително са отслабнали в борбата срещу Владимир и Раза. Смъртта на Големия Майк и чичо Карло ме лишиха от могъщ партньор и ценен съветник, а това са тежки загуби във военно време. Щяха да ми липсват техните умения и напътствия. Моята позиция беше отслабена точно когато се канех да пристъпя напред, където разликата между победата и поражението се измерваше от това кой имаше поточна информация за противника и беше по-подготвен за изненади. „Вкарай в битката най-добрите си сили и бъди готов да прибегнеш до най-лошото — казваше ми чичо Карло в дните преди последната битка, която водихме заедно с него — срещу една отделила се фракция от нашата организация. — И не оставяй живи пленници. Те имат памет, а това води само до повече конфликти и сражения.“
Все още имах Анджела и Дейвид Лий Бърк и екипа му. И контролирах най-мощната престъпна организация от тази страна на Атлантическия океан. Но независимо от това ми предстоеше най-трудният и сериозен тест откакто бях поел юздите на престъпния синдикат. Притеснен бях за изхода, но не се страхувах да вляза в бой.
Имаше и още едно нещо, което засилваше желанието ми, наливаше повече масло в огъня ми. Желание, което беше станало още по-силно след случилото се с Големия Майк и чичо Карло.
Жаждата ми за мъст беше достигнала връхната си точка.
Предстоящите дни щяха да отбележат първите стъпки в моя поход да унищожа онези, убили семейството ми, убили приятеля ми, чието окървавено тяло беше открито върху предната част на колата му. Смъртта на чичо Карло също трябваше да бъде отмъстена.
Беше дошло време да си платят за всичко. Сега беше моментът да им покажа онази страна на Вълка, за която само бяха чували, но не бяха виждали. Откъснах погледа си от вълните, вдигнах глава и се вгледах в пълната луна. Циганите я наричаха „Вълча луна“.
Това беше зов за битка, зов за възмездие.
44.
Флоренция, Италия
В стаята беше тъмно и тихо. Руслан Холт седеше в средата на оранжев диван, подпрял глава на брадичката си, и спеше, похърквайки. На дъбовата масичка за кафе имаше празна бутилка „Джак Даниълс“, кристален пепелник, пълен до горе с фасове, и полуавтоматичен пистолет. Вляво от дивана беше хотелската количка, пълна с остатъците от късната вечеря.
Аз седях на леглото и гледах спящия Холт. Разузнавателната информация, събрана от моята група в Ню Йорк, го сочеше като човека, планирал операцията срещу Големия Майк. Джон Лу беше засякъл достатъчно разговори по клонираните телефонни номера, за да се потвърди този факт. Вярно, че щеше да е много по-сигурно и безопасно да изпратя Дейвид Лий Бърк и „Безшумната шесторка“ да се разправят с Холт. Или в краен случай можех да изпратя някой от доверените наемни убийци. Важното беше той да си получи смъртта за стореното с Големия Майк. Но аз не смятах така.
Големия Майк ми беше приятел и това поставяше нещата на лична основа. Ако Холт щеше да умре, то щеше да е от ръката ми.