— Завиждаш им, защото за техните кражби никой кардинал с червена шапка няма да отиде в затвора.
Ако ние се бяхме опитали да прокараме подобна схема, щяхме да гнием до края на дните си в някой Гулаг.
Тя примирено сви рамене.
— Ние печелим повече пари от тях. И дори успяхме да прокараме няколко сделки съвместно с тях.
— Имаш хора тук ли?
— Целта ми е да имам свои хора навсякъде — отвърна Анджела. — Ако нещо се мъти във Ватикана, ние няма как да не разберем. Дали обаче ще го разберем навреме, за да го спрем, това е друг въпрос.
— Вярваш ли му?
Анджела се спря и ме погледна.
— Ти вярваш ли на Джими? Защото той е риск не само за теб.
— Баща му жертва живота си заради него.
— Това, което Карло направи, е благородно. Аз едва ли бих имала куража да постъпя така. Но не знам дали изобщо бих допуснала да се стигне дотам.
— Щеше ли да убиеш Джими?
— Предателят си е предател.
— Не зависеше от мен. Чичо Карло взе решението и аз се подчиних.
— На твое място не бих работила с Джими.
— Няма да се наложи. Джон Лу ще замести Големия Майк. Той ще се занимава с информацията от клонираните телефонни номера и каквото друго засече екипът му от прослушване и наблюдение.
— Приятно ми беше да науча, че Холт си е получил заслуженото за смъртта на Големия Майк — каза Анджела. — Смъртта на приятеля не трябва да остане неотмъстена. Нито пък трябва да се остави един предател да живее сред нас, независимо чия смърт е изтъргувана за това.
Ясно беше, че на мое място тя щеше да постъпи с Джими по друг начин. Нямаше да уважи желанието на боса, вместо това щеше да направи всичко възможно да отърве организацията от предателя.
— Имам план как да предотвратим атентатите във Ватикана и във Флоренция — казах аз. — Искам да ти го изложа накратко и да ми кажеш какво ти е мнението.
— Да го направим, докато обядваме — отвърна тя и ме поведе към изхода. — Стига ми толкова религия за днес.
47.
Флоренция, Италия
Раза и Аврим стояха от другата страна на улицата, пред Галерията. Наблюдаваха дългите опашки от студенти, туристи и местни пред входа на сградата. Опашката завиваше зад ъгъла, но никой от чакащите не се оплакваше. Повечето от тях или бяха заети с оживени разговори, или четяха за творбите, изложени в Галерията, които се намираха вече съвсем близо до тях.
— Всеки ден е така — отбеляза Раза и се усмихна.
— Охраната на входа пуска определен брой хора — отвърна Аврим. — Изчакват колегите им от изхода да им кажат колко са пуснали и те пускат толкова да влязат.
— Не се задълбочавай много в броя на жертвите. Уверявам те, че взривът ще е достатъчно силен да унищожи статуята на Давид и да причини достатъчно вреди извън сградата. Мнозина ще умрат.
Аврим хвърли поглед към въоръжените пазачи пред входа на галерията.
— Охраната има визуален контакт с всеки от опашката — отбеляза. — Обучени са да откриват такива като мен в тълпата. Може дори охраната само да изглежда отслабена, но в действителност не е. Никой не е извършвал атентат тук и сигурно за това има причина.
— Опити за атентати са правени навсякъде. — Раза се беше облегнал на дебелата дървена врата на една пететажна жилищна сграда. — Ние научаваме само за успешните. Провалите са на аматьори, хора, на които им липсват уменията, необходими да извършат толкова сложна задача. Те влизат с експлозиви, предназначени да нанесат поражения, но не да унищожат. Когато наближи часът на истината, те изпадат в паника. Дори и най-неопитният пазач може да разпознае такъв атентатор в тълпата. Но бъди спокоен, приятелю. Ти няма да се провалиш. Аз не бих те избрал за такава важна мисия, ако не вярвах в теб.
— Не съм страхливец, Раза — отвърна Аврим и избърса челото си с ръкава на бялата си риза. — Но нямаше да съм искрен, ако отрека, че се страхувам за тази мисия.
— Ти си най-смелият човек, когото познавам. Дори, честно казано, твоята смелост ме вдъхнови.
— Как точно?
— Докато ти ще си тук, във Флоренция, вършейки свещеното дело, аз ще сторя същото, но във Ватикана. Заедно с теб ще жертваме живота си за едно по-добро бъдеще. И заради постъпката си ще бъдем запомнени за вечни времена.
— Другите знаят ли за това?
— Ти си единственият, на когото доверявам тази информация. Не мога да рискувам някой друг от групата да узнае. Поне докато планът не навлезе във фаза, в която вече ще е късно да се предотврати замисълът ми. Дори руснакът не знае.
Аврим го погледна с възхищение. Беше имал сериозни съмнения за саможертвата, която искаха от него, не беше сигурен в правилността на подобно действие или дали ще има куража да го направи. Но след като чу, че Раза възнамерява също да принесе в жертва собствения си живот в името на тяхната кауза, се почувства окрилен. Двамата заедно с ментора му щяха да останат в историята — двама мъченици, загинали във велика и благородна битка. Само тази мисъл беше достатъчна, за да засили решимостта му да облече елечето с експлозивите и да се самовзриви.