Раза забеляза двама мъже, застанали на известно разстояние от тях, които се преструваха, че разглеждат сувенирите, подредени пред един магазин.
— Тези двама ни следят вече трети ден. — Кимна той по посока на непознатите.
— Какво ли са разбрали? — Аврим отново беше обзет от съмнения и тревоги.
— Няма значение какво знаят или какво мислят. Не могат да предотвратят неизбежното.
— Могат да предупредят властите.
— И в какво ще ни обвинят? Единственото, за което сме „виновни“, е, че показваме интереса си към изкуството. Трябва да ни заловят на място, а това няма да се случи никога.
— Защо изобщо ги е грижа? — попита Аврим. — Тези места — Галерията, Ватиканът — не означават нищо за тях — нито за американеца, нито за руснака. Нашите акции тук почти няма да се отразят на техните бизнеси.
— Всичко е въпрос на пари, Аврим. Ако изпълним целите си, руснаците ще печелят още повече, а американецът ще търпи загуби. Техният свят се управлява от парите. Нашият свят е свят на вярата. Затова те никога няма да могат да ни победят. Всеки от нас, отдал себе си на каузата, ще бъде заместен от стотици други наши събратя.
— Могат лесно да ни убият — каза Аврим, загледан в двамата мъже, които сега стояха до един фонтан. — Да осуетят акцията ни преди дори да сме започнали.
— Те не са глупави. Знаят, че сме взаимозаменяеми. Само за броени седмици, ако не и дни, ще се появи друга клетка, също финансирана от руснака или друг, който търси печалби, и тази клетка ще довърши започнатото. Няма да ни нападнат, докато не разберат с абсолютна сигурност кога и къде ще се извършат атентатите. И въпреки всичките им усилия за прослушване и проследяване на действията ни те все още не знаят датата и мястото.
— Още има време да съберат две и две четири и тогава ще предприемат действия да ни елиминират — отвърна Аврим — Аз не се притеснявам.
— Избра ли конкретен ден?
— Четвъртък. Петнайсети август.
— Защо тогава?
— Ден преди националния празник. И двете места ще са пълни с хора. Ще унищожим техните светини и ще причиним възможно най-много човешки жертви.
Аврим си пое дълбоко въздух и усети как по гърба му изби студена пот. Той отново погледна към двамата мъже до фонтана, които четяха вестници и от време на време хвърляха крадешком погледи към тях.
— А нашите приятели? — попита. — Какво ще правим с тях, когато настъпи този ден?
— Ще ги удостоим с честта да умрат заедно с нас — отговори Раза.
Той излезе на улицата и тръгна към дългата опашка от чакащи да влязат в Галерията.
— Къде отиваш? — попита го Аврим.
— Да видя „Давид“ — отвърна спътникът му през рамо. — Тази статуя е любимата ми творба на Микеланджело и искам да я видя за последно.
48.
Париж, Франция
Владимир се беше настанил на средната седалка на туристическия кораб, плаващ по Сена. На врата си беше завързал копринено шалче, за да се предпази от късния следобеден хладен бриз. Клаус Марни, седнал вляво от него, посочи огромните заострени кули на „Нотр Дам“.
— Впечатляващо — изрече. — В един от пътеводителите пише, че е била построена само с ръчен труд. Когато са я проектирали, не са били сигурни дали ще могат да я построят.
— Този кораб прави обиколки на всеки час до единайсет вечерта — рече Владимир с известно раздразнение. — Разглеждай забележителностите, когато си сам. Тук сме по работа.
Марни се облегна назад.
— Раза поиска да направим още едно плащане тази сутрин — съобщи. — Това прави общо милион и половина долара тази седмица. Не знам изобщо какво ще получим в замяна на толкова много пари.
— Разбрахме ли коя ще е целта му?
— Целите — уточни Марни. — Ще ударят едновременно две цели. Само толкова успяхме да разберем.
Владимир го погледна със студените си като вятъра очи.
— Писна ми да играя втора цигулка в оркестъра на някакъв си уличен гамен. Той ми струва време, милиони и загубата на доверен човек като Холт. Всичко това можеше да се избегне, ако не се бяхме съюзили с тези паразити.