Анджела постъпи по същия начин с пистолетите си и избра дебел сребърен боздуган с железни шипове.
— Винаги съм искала да имам такъв.
— А ти? — обърнах се към Франтони.
Той показа деветмилиметров пистолет и леко очукан сгъваем нож.
— Аз имам всичко необходимо — отвърна.
— Таванът е два етажа по-нагоре — казах. — Той ме очаква, затова аз ще водя. Ти прикривай Анджела и върви зад мен. Но не прибързвай. Нека да караме по реда си. Искам Раза да ми даде определена информация и чак след това ще му видя сметката.
— Ако изобщо може да ти даде някаква информация — отвърна Франтони.
— Много скоро ще разбера. Но ако е на покрива, няма начин да се измъкне оттук жив.
— На това разчитам и аз — каза полицаят.
Изгледах го за миг, после и Анджела, след което се обърнах и излязох от залата, повеждайки групата към покрива. Раната ме болеше, като се движех. С всяко следващо стъпало чувствах остра болка в крака, а кръвотечението беше станало по-обилно. Виеше ми се свят и чувствах слабост. Предполагах, че Анджела е в още по-лошо състояние. Единствената ми подкрепа оставаше Франтони, но това ме поставяше в деликатна ситуация — да се доверя на ченге, което почти не познавах.
Анджела изглежда беше спокойна в присъствието му — знак, че двамата с него имаха някаква солидна история. Франтони беше споменал, че иска нещо в замяна на помощта му и аз се запитах какво ли ще е то. Не беше за пари, той не беше такъв човек. А ако беше корумпиран, то Анджела със сигурност му плащаше достатъчно. Малко са нещата, които един мафиотски бос мрази повече от това да не знае какви са мотивите на даден човек, какво иска да получи като отплата. Но сега трябваше да отложа този въпрос за по-късно и да се фокусирам върху основната си цел. Знаех със сигурност, че Раза ще е на покрива и ще ме чака, нетърпелив да се нахвърли върху този, когото винеше за провала на плана му. Той беше терорист, а аз — гангстер, но двамата ни движеше желанието за пари и реванш. Заради мен той беше претърпял сериозни финансови загуби и сега щеше да си го върне, като осребри емоциите си.
Двамата също така притежавахме определена надменност и самоувереност. Раза никога не би се съгласил, че не може да ме убие, а аз не можех да приема мисълта, че ще изгубя битка от него. Ние бяхме програмирани да побеждаваме независимо от цената. Мисълта за каквото и да било поражение никога не можеше да проникне в съзнанието ни. По-скоро щяхме да умрем, отколкото да се предадем.
Но днес, малко преди залез-слънце, желанието на един от нас щеше да се сбъдне.
Раза стоеше с гръб към каменните бойници. Рим се беше разпрострял в краката му. Той ме очакваше, когато изкачих последното стъпало и се озовах на покрива. Гледката от замъка е една от най-красивите от всички римски забележителности. При други обстоятелства щях да се наслаждавам на впечатляващата панорама около мен, от купола на „Свети Петър“ до буйно течащата река, до живописните хълмове и камбанариите на църквата, които сочеха към небето — огромният и внушителен вечен град, надживял не една и две епохи в историята.
Но всичко това трябваше да остане за някой друг ден.
Хвърлих поглед към статуята на Архангел Михаил над мен и тръгнах към Раза. Държах ножа в лявата ръка и меча в дясната, пистолетите бяха затъкнати в колана ми.
Терористът беше разперил ръце върху камъка на бойницата, в дясната държеше сгъваем нож.
— Кажи ми — обърна се той към мен, докато приближавах — как разбра, че ще използвам примамка? Че няма да съм този, който ще активира устройството?
— Ти не обичаш да се показваш. Ти си организаторът, не изпълнителят. Типове като теб никога не си цапат ръцете.
— Но сега съм тук. Застанал пред големия лош Вълк.
— Само защото ти трябва скалп, който да покажеш на Владимир — отвърнах. — Преди той да вземе твоя.
— Не ме е страх от руснака. Както не ме е страх и от теб.
— А би трябвало.
Раза се отдръпна от стената и зае стойка с отпуснати ръце. Аз стиснах по-здраво ножа и продължих бавно да вървя към него.
Той погледна към крака ми, от който капеше кръв.
— Мога да си постоя така час, час и нещо и да изчакам да ти изтече кръвта — каза.
Насочих острието на ножа към него и направих още няколко крачки.
— Може и да си прав — отвърнах. — И ще ти е за първи път. Обикновено ти даваш заповед и после чакаш да гръмне бомбата, за да излезеш да преброиш труповете.
Раза поклати глава.
— Знам, че мислиш, че съм виновен за атентата, в който загинаха жена ти и дъщерите ти — каза той. — И макар че щях да изпитам огромно удоволствие да планирам и да организирам тази мисия, за съжаление не мога да си припиша заслугите за нея.