— Това за какъв хуй го направи? — извиках, колкото да не е без хич. Отрих очи с опакото на ръката и огледах внимателно Съпруга номер две. Ей че дупе имаше тая жена, моята! Дори и в такъв момент не можех да й го отрека. Носеше тънко розово бюстие, но толкова късо и изрязано, че изглеждаше по-гола, отколкото ако изобщо беше без дрехи. Ами краката й! Боже милостиви, не е за разправяне! Но сега не ставаше дума за това. Дошъл бе моментът да й се озъбя и да й покажа кой командва положението. Просъсках през стиснати зъби:
— Ей Богу, Надин, кучко шибана, някой ден ще те убия!
— Ау, ама ти направо ме изплаши — прекъсна ме русата лимонка. Тя клатеше глава с отвращение, а малките й розови зърна се подаваха изпод нищожната й премяна. Мъчех се да не ги зяпам, но ми беше дяволски трудно. — Дали пък да не взема да се скрия някъде — процеди тя. — Или ще е по-добре да остана и да ти спукам шибания гъз от бой! — Последните няколко думи бяха изкрещени с фалцет.
Е, да кажем, че тя командваше парада. В едно обаче нямаше спор: имаше пълното право да ми спретне сцена. Но Графинята от Бей Ридж имаше адски зъл нрав. Да не говорим, че наистина си беше графиня — британка по рождение, която все още пазеше британския си паспорт. И не пропускаше да ми го напомни. Което само по себе си беше доста смешно, тъй като тя никога не бе живяла във Великобритания. Донесли я в Бей Ридж в Бруклин като бебе и там си и израснала — в страната на изпуснатите съгласни и изчанчените гласни. В Бей Ридж — онова миниатюрно кътче на света, където думи като „шибам“, „лайно“, „копеле“ и „кур“ се леят от езика на местната младеж със самоувереност, достойна за поетите Т. С. Елиът и Уолт Уитман. Та именно там моята любяща английска, ирландска, шотландска, германска, норвежка и италианска мелез-графиня Надин Кариди се бе научила да навързва ругатните си още докато се е учила да си връзва кънките.
Каква жестока ирония на съдбата, помислих си: още навремето Марк Хана ме предупреждаваше да се пазя от момичетата от Бей Ридж. Неговата мацка, доколкото си спомнях, го беше набучила с молив, додето спял. Графинята предпочиташе да плиска вода, така че, поне засега, бях в по-изгодно положение.
Да, ама когато Графинята побеснееше, думите й сякаш се изливаха от клоаката на бруклинската канализация. И никой не можеше да я докара до подобно състояние на лудост, както аз, нейният предан и благонадежден съпруг, Вълка от Уолстрийт, който преди по-малко от пет часа беше в Президентския апартамент на „Хелмсли Палас“ с навряна в задника си свещ.
— Айде, кажи ми малък лайнар такъв — изстреля Графинята, — коя по дяволите е Венис, а? — Спря се за миг, пристъпи напред агресивно, но същевременно успя и да заеме поза с безсрамно заявени бедра, един дълъг гол крак плъзнат встрани, а ръцете й се скръстиха под циците, от което зърната й така щръкнаха, че щяха да ми избодат очите. — Бас държа, че е някоя малка курва — присви тя обвинително малките си сини очи. — Мислиш, че не знам какви ги вършиш ли? Ще ти размажа скапаната физиономия, малко… г-р-р-р! — издаде тя гневен стон, а щом спря да стене, заряза безсрамната си поза и започна да марширува из спалнята — да марширува по сиво-бежовия мокет, изработен по специална поръчка от „Едуард Филдс“ срещу сто и двайсет хиляди долара. Измина в тържествен марш десетте метра до банята, отвъртя кранчето, напълни чашата с вода, спря кранчето и се върна със същата парадна стъпка и двойно по-ядовита. Зъбите й бяха стиснати с неподправен гняв, което подчертаваше квадратната й манекенска челюст. Олицетворение на Графинята от Ада.
Аз междувременно се опитвах да събера мислите си, но бързината й не ми остави време за мислене. Скапаните куалуди май пак ми бяха свили номер! Сигурно пак съм казал нещо насън. Мамицата му! Какво ли бях надрънкал? Прехвърлих наум вероятностите — лимузината… хотела… дрогата… Венис Курвата… Венис със свещта — Майчице, дано не съм споменал шибаната свещ! Изтиках насила мисълта от мозъка си.
Погледнах към електронния часовник на нощното шкафче. Беше 7:16. Исусе! По кое време се бях добрал до вкъщи? Разтресох глава да прогоня паяжините. Прекарах пръсти през косата си — Исусе, бях вир-вода! Поляла ме е направо по главата. Собствената ми жена! И за капак ме нарече малък… малко лайно! Защо трябваше да ме нарича така? Не бях чак толкова дребен, все пак? Но от Графинята можеха да се очакват всякакви жестокости.