И все пак, при толкова хора на заплата в „Резиденция Белфърт“, в момента бях сам, подгизнал, надървен като за световно и захвърлен на милостта на втората ми съпруга — бъдещата всичко-което-ви-дойде-на-акъла. Огледах се наоколо за нещо, с което да се подсуша. Сграбчих една от диплите на спускащата се над мен бяла китайска коприна. Абсолютно безполезно. Очевидно коприната беше импрегнирана с нещо и аз само разкарвах локвата насам-натам. Зад мен — калъфка за възглавница! Изработена от египетски памук с поне половин милион нишки на квадратен сантиметър. Трябва да е струвала цяло състояние — от моите пари! Извадих натъпканата с гъши пух възглавница и почнах да се бърша. А-а, друго си е египетският памук — и мек, и нежен. И страхотно попива! Настроението ми се пооправи.
Прехвърлих се на мястото на жена ми, та да не лежа на мокро. Ще се завия презглава и ще се върна в топлите обятия на съня. Ще се върна при Венис. Поех дълбоко въздух… О, мамка му! Ароматът на Графинята беше навсякъде! Усетих как кръвта ми се втурна към слабините. Ей Богу, голяма палавница си беше Графинята с нейния палав аромат! Нищо друго не можех да направя в момента, освен една чекия. А и най-полезно щеше да ми е. Щеше да ме отърве от властта на Графинята, която в края на краищата у мен и започваше, и свършваше под кръста ми.
И тъкмо се захванах да се самоутешавам, когато на вратата се почука.
— Кой е? — извиках с такава сила, че да пробия през вратата, достойна за бомбоубежище.
— Аз съм, Гуийн — отвърна Гуин.
Ах, Гуийн — с нейния прекрасен провлечен южняшки акцент! Тъй успокояващ, като всичко останало, свързано с Гуин. И как отгатваше всяка моя нужда, и как безумно ме обичаше, сякаш бях онуй дете, което със съпруга й Уили така и не бяха успели да заченат.
— Влез — отвърнах топло. Вратата за бомбоубежище се отвори с леко изскърцване.
— Броутроу, Броутроу! — поздрави Гуин. Върху сребърния й поднос имаше висока чаша с леко айскафе и шишенце е аспирин „Байер“. Под лявата си мишница носеше бяла хавлиена кърпа.
— Добро утро, Гуин. Как се чувстваш през тази прекрасна сутрин? — попитах с превзета любезност.
— О, оу-кеей съм… оу-кеей съм! Виждам, че си от страната на съпругата ти, тъй че ще мина оттатък и ще ти донеса айскафето. Донесох ти и една хубава мека хавлия, за да се избършеш. Г-жа Белфърт ми каза, че си разлял някаква вода по себе си.
Дяволски невероятно! Нова точка за Марта Стюърт! Изведнъж осъзнах, че ерекцията ми е придала на бялата копринена завивка вид на циркова палатка — ебаси номера! Свих колене като подплашен заек.
Гуин се приближи и постави подноса върху старинното нощно шкафче от страната на Графинята.
— Позволи ми да те изсуша — каза Гуин, надвеси се над мен и започна леко да попива челото ми с хавлията, сякаш бях бебе.
Боже милостиви! Тая къща си беше истински шибан цирк! Представяте ли си: лежа аз по гръб, надървен като кютук, а петдесет и пет годишната ми закръглена чернокожа прислужница — сама по себе си останка от отминала епоха, е надвесила провисналите си цици на сантиметри от лицето ми и ме попива с петстотиндоларова хавлия от „Пратеси“ с личния ми монограм. Гуин, естествено, изобщо не бе черна на цвят. Че как иначе, в ненормално домакинство като моето! Тя бе по-светла дори и от мен. Изглежда някъде в родословното й дърво, преди стотина и петдесет години, когато Югът си е бил Юг, нейната прапрапрапрабаба ще да е била тайна любовница-робиня на някой заможен плантатор от Южна Джорджия.
Та, както и да е, при вида на провисналите цици на Гуин кръвта се оттече от слабините ми и се върна там, където й е мястото, а именно при черния дроб и лимфните ми възли за детоксикация. Но и самият факт, че тя висеше така над мен, бе труднопоносим, та любезно й обясних, че и сам мога да се попия.
Това изглеждаше леко я натъжи, но тя само каза:
— Оу-кеей. Желаеш ли а-аспири-ин?
Поклатих глава.
— Не, добре съм, Гуин. Благодаря ти.
— Оу-кеей, а няколко от онези малки бели хапчета за гърба ти? — попита невинно тя. — Да ти донеса ли няколко?