Все пак изпълних ежедневния ритуал да поздравя Джордж с най-топъл тон и да се надявам на някаква ответна реакция. Няма значение каква. Та и тази сутрин не пропуснах възможността — ей така, за майтапа.
— Здрасти, Джорджи! Как си днес?
Джордж обърна глава на приблизително четири и половина градуса надясно, тъй че едва видях бялото на ослепителните му очни ябълки, след което кимна, само веднъж.
Няма празно при Джордж, дявол го взел! Направо е ням!
Е, не беше точно така; преди около шест месеца Джордж ме беше помолил да му заема (сиреч, да му дам) пет хиляди долара за нови ченета (както сам се изрази). Услужих му с удоволствие, но преди това го въртях цели петнайсет минути на шиш да ми разкаже подробно: колко бели ще са; колко зъба ще има на всяко, колко дълго ще изтраят и за какво му е да сменя сегашните. Към края от въгленовочерното чело на Джордж струеше пот, та ми дожаля, че изобщо го попитах.
И днес, както всякога, Джордж беше с тъмносин костюм и мрачно изражение — най-мрачното изражение, което може да си позволи човек със заплата, надута до шейсет хиляди годишно. Не се съмнявах, че Джордж ме мрази, или най-малкото ме презира така, както мрази и презира всички бели хора. Единственото изключение допускаше по отношение на жена ми — бъдещият еталон за любезност, — която Джордж обожаваше.
Лимузината ми беше от ония, супер дългите, със зареден докрай бар, вградени телевизор и видео, хладилник, страхотна озвучителна система и задна седалка, която се превръщаше в огромно легло само с едно натискане на копчето. Леглото беше монтирано допълнително, с идеята да облекчава болките ми в гърба, но самата му поява в лимузината я превърна неволно в деветдесет и шест хиляди доларов бардак на колела. Ами то така стават тия работи! А тази сутрин пътувах не за къде да е, а за Лейк Съксес, на Лонг Айлънд — едновремешно спокойно селце с обитатели от средната класа, където се помещаваше „Стратън Оукмънт“.
Днес градът наподобяваше по-скоро Тумстоун, Аризона, преди появата на клана Ърп. За обслужване на нуждите, желанията и похотта на наетите от мен извратени млади борсови агенти се бе пръкнала цяла местна промишленост: бардаци, салони за нелегален хазарт, клубове за след работно време и прочее леговища на веселбата. Дори в подземния паркинг имаше група проститутки, които вземаха по двеста долара на тек.
През първите години местните търговци бяха вдигнали ръце от очевидното безсрамие на моята весела дружина борсови агенти, повечето от които сякаш бяха расли в гората, но скоро същите тези търговци надушиха, че брокерите от „Стратън“ не ебават да гледат етикетите на стоките и така безбожно надуха цените, че всички заживяхме в мир и любов, точно като в Дивия Запад.
Сега лимузината се насочваше на запад по Чикън Валей Роуд — един от най-красивите пътища към Голд Коуст. Свалих стъклото, за да влезе малко свеж въздух, и се загледах към тучните зелени поляни за голф на „Бруквил Кънтри Клъб“, над които заходих за кацане с хеликоптера сутринта. Кънтри-клубът се намираше в непосредствена близост до моя имот — толкова близо, че при добър удар със стик номер седем, можех да запратя топка за голф от предната си ливада до средата на седмия феъруей. Но, разбира се, изобщо не си направих труда да кандидатствам за членство: какъв е тоя никакъв евреин, проявил безкрайната наглост да нахълта в рая на баспите?
При това не само „Бруквил Кънтри Клъб“ не ни допускаше. Ни най-малко! Нямаше клуб, който да допусне евреин, нито някое друго копеле, в чиито жили не тече синя англосаксонска протестантска кръв. (Е, в интерес на истината, в „Бруквил Кънтри Клъб“ допускаха католици, та не беше чак толкова зле, колкото останалите.) Когато с Графинята се преместихме тук от Манхатън, цялата тая история с баспите страшно ме дразнеше. Приличаше ми на някакъв таен клуб или дружество, но впоследствие установих, че баспите са прочетен вестник, застрашен от отмиране вид, подобно на птицата додо и горската улулица. И че макар да поддържат малките си голф клубове и ловни лоджии като последен бастион срещу брутално нахлуващите еврейски орди, с нищо не се различават от отчаяните индианци от битката при Литъл Биг Хорн, с тази разлика, че в XX век са на ръба да бъдат пометени от свирепи евреи като мен — евреи, натрупали състоянието си на Уолстрийт и готови да платят всичко, само и само да живеят там, където е живял Великият Гетсби.