Вълкодав пристигна вкъщи, яхнал хубав кон и облечен с новата риза, подарена му от един от търговците на търговския площад, горд от оказаната му чест Вълкодав да мине покрай неговата сергия. По петите му се роеше чета момчурляци. Някои любознателни граждани го питаха дали е видял вянина, погинал самопожертвувателно за кнесинята. Сигурно не бяха виждали често вяни в своя град, та затова не разпознаха по плетката на плитките му, че задават въпроси на човек, не толкова отдавна извършил убийство.
Вълкодав нямаше ищах да разправя у дома за раните си, пък и раните според него не заслужаваха да се отваря приказка за тях. Но не би. Тилорн и Ниилит веднага се усетиха какво става и когато успокоените съседи се разотидоха по домовете си, дружината се зае да го цери с вълшебства. Нещо, на което Вълкодав не се зарадва особено, но му се наложи да отстъпи пред натиска.
— Лечителят диреше отрова върху ножовете… — за всеки случай сподели той с Тилорн. Дланта на учения моментално се озова до гърдите му. Тилорн постоя така, съсредоточено намръщил вежди и сякаш заслушан в нещо. И убедено заяви:
— Няма никаква отрова.
После за работа се залови Ниилит и заплъзга ръце над раните му, доближавайки до тях връхчетата на пръстите си. Тилорн наблюдаваше внимателно действията й, понякога й подсказваше нещо, но повечето пъти само кимаше одобрително. Вълкодав имаше чувството, че под превръзката на раната пъплят ситни горещи искрици.
— Сега няма как да се свъртам задълго у дома — рече той на Еврих, който седеше наблизо и с интерес наблюдаваше ставащото. — Длъжен си да се научиш да се браниш. Всичко може да…
— Пък аз умея да се грижа за себе си — внезапно се намеси Тилорн.
То си личи, помисли си Вълкодав. А гласно му нареди:
— Покажи.
— Еврих, застани, моля те, при вратата… — поде мъдрецът.
Вълкодав решително вдигна ръка:
— Не, на мен покажи.
— Та ти си ранен!
— Нищо.
— Опитай тогава да ме наближиш откъм вратата — рече Тилорн.
Вълкодав застана до вратата. Тилорн леко се разкрачи, приклекна, изпъна ръце с дланите напред и отрони няколко дълбоки въздишки.
— Дорде се наканиш… — измърмори Вълкодав. Докато допълни, че дотогава седем пъти ще го заколят, очите на Тилорн блеснаха като два аметиста и с кратък възглас „Ха!“ той скокна като попарен и изтласка въздуха с длани.
Вълкодав се олюля. Не беше очаквал нищо такова. Приличаше на халосване с по главата, само че от няколко крачки разстояние и то без никакво докосване. Як тупаник с невидим юмрук. При това го усещаш като истински. Същевременно му се стори, че Тилорн е пораснал на ръст и е заплашително се е разширил в раменете, и… но къде се беше дянал кроткият мъдрец! Пред него стоеше безпощаден, яростен воин, способен — нещо подшушна на Вълкодав, че не се лъже — със следващия тупаник да изкара въздуха от дробовете му. Вянинът с изумление дочу някакъв вътрешен глас, който почна да го придумва да отстъпи и да се спасява…
Приведе се, сякаш насреща му духаше вихрушка, и тръгна към Тилорн. Следващото „Ха!“ на противника насмалко не го спъна, но и не го спря. Ако умееше нещо, то бе да отвръща с ярост на яростта. И с безпощадност на липсата на пощада. Така го беше научил животът. Тилорн не успя да потрети нападението си. С един скок Вълкодав го достигна, изви му ръцете и го притисна към пода. И страшният воин се изпари на мига като мираж, видян от две крачки разстояние. Отдолу нагоре към Вълкодав бе вдигнал очи същият Тилорн като преди, усмихнат, изпотен и виновен.
Вълкодав го пусна и каза:
— Все пак си магьосник.
— Така си и знаех, че ще стигнеш до този извод — огорчи се Тилорн. И се заоправдава: — Това са същите похвати, които владееш и ти. Само че те не се основават на ловкостта на тялото… макар че и на нея също… а и върху съсредоточаването на мисълта, позволяваща да насочим духовния — нека го наречем така — удар…
Вълкодав се извърна към Ниилит:
— Значи така се канеше да подплашиш конете?
Ниилит кимна, а Тилорн продължи: