— Тези похвати могат да ни предпазят от люти зверове. Пък и от лоши хора, които ще можем да прогоним чрез прилагането им…
Вълкодав отбеляза:
— Ти не ме прогони кой знае колко.
— Аз внимавах — гордо заяви Тилорн. — Ти си ми приятел, при това си ранен. Ако забеляза, не те ударих по болното място. Пък и аз самият още не съм съвсем… — Тук той се запъна, изчерви се и честно допълни: — Честно казано, аз и тогава не бих те надвил.
— Ти си много силен — потвърди Еврих.
— Не е там работата — рече Тилорн и поклати глава.
— Как попадна в оная клетка, като си толкова изпечен? — попита Вълкодав.
Тилорн поясни, че и владеещият магическото бойно изкуство може да бъде пометен от многоброен противник и заловен след изтощителна обсада. Какъвто впрочем бил неговият случай. Вълкодав реши да се придържа към изпитаното си правило: усвоявай всяка нова хватка, дори изпърво да ти се стори най-нескопосана. И помоли Тилорн да му разправи как става работата. Тилорн взе една цепеница, тури я на пейката и дълго обяснява на вянина как се извиква вътрешно омразата, как се превръща в сила, за да бъде запокитена като тая цепеница по противника. И наистина, подчинявайки се само на едно махване на дланта му онова ми ти дърво политаше като издухано от вихрушка и издрънчаваше след като халосаше стената. Вълкодав направи дълга поредица от до един безуспешни опити да повтори видяното. Сигурно все пак нещо му липсваше по рождение. Можеше само да угасява пламъчето на борината с насочване на дланта си към нея. Такава бе проверката на вяните дали са постигнали нужното самообладание преди двубой. Вълкодав си замълча по въпроса, но вътрешно се почувства някак наскърбен.
Три денонощия не седна на общата трапеза и нощува в двора, където стъкми огън в очертан на земята кръг. На третата нощ не мигна до заранта, но никой не дойде. Сигурно Смъртта Морана веднага е взела при себе си своя последовател, реши вянинът.
Всичко стана така, както го беше предвидил. Кнесинята Еленя няколко дни наистина се спотаи в прикъта и дори от покоите си излизаше рядко. Но после всичко си продължи постарому. Само с тая разлика, че вече нямаше прихвания и подигравки по повод телохранителите вяни. Вълкодав невъзмутимо стоеше на крачка от креслото на владетелката, зад дясното й рамо, кръстосал ръце на гърдите си с привидно спокойствие, а от ръкавите на кожената му туника надничаше ризницата. Той дори не се опитваше да я скрие.
Веднъж на пазара някакъв търгаш го привика при себе си и се опита да му връчи подарък — скъп и красив кинжал. Търговецът го уверяваше, че не търси никакви облаги от кнесинята. Вълкодав учтиво благодари, но не взе подаръка.
Тилорн все така киснеше по цял ден в занаятчийницата на майстор Коприва. Яките чираци го придружаваха и на отиване, и на изпроводяк. Двамата с Коприва бяха отишли при стъкларя Остей, за да поръчат чаши, при което се бе повторила почти същата история като в работилницата на майстора оръжейник. Любознателният Тилорн ги беше подхванал с въпросите си, пък те веднага го бяха нарочили за мискинин-съгледвач. После го уличили в магьосничество. Накрая Остей и Коприва насмалко не се скубали за брадите, оспорвайки си правото кой от двамата да домакинства на мъдреца на другия ден.
Добросърдечният оръжейник страшно се гордееше, че ризница, придобита в неговата работилница, краси снагата на телохранителя на самата владетелка. И ходеше все наперен и навирил нос, докато някой от съседите не бе отправил справедливата забележка:
— Щеше с пълно право да се дуеш и надуваш, ако ония ножове се бяха притъпили в твоята ризница. А така…