Добре измислено, реши Вълкодав. Чудесно навързано. Виж ти, дори и сключилите се за миг вежди на Десняка се отключиха. Да. Живели едно време двамина храбри воини и честно се сражавали в битките, а после взели и се побратимили. Какво има за неразбиране!
Серт се извърна към него.
— А ти какво ще речеш, вянино?
Вълкодав сви рамене, погледна увисналия на ризата му с нокти Прилепчо, и равнодушно отвърна:
— Ще река, че докато аз съм до кнесинята, тия двамата няма що да дирят до нея.
Плишка и Канаон смутено се спогледаха: май не бяха очаквали подобно негостоприемство. Ръката на Лъчезар легна върху меча.
— А не се ли изсилваш твърде, вянино? — измърмори Серт.
Вълкодав спокойно каза:
— Ти попита и аз ти отвърнах.
— От що се боиш? — осведоми се Серт.
Плишка изхъмка и каза:
— Бои се, че кнесинята повече нас ще зачита.
Върху лицето на Канаон цъфна усмивка: мъжествено, потъмняло от слънцето лице, сини очи, бели зъби под черните мустаци. Хубавец, спор няма. Пък и Плишка беше хубав, и то доста. Вълкодав рече:
— Единият надви другия, пък аз надвих надвилия.
— Е и какво? — с присмех попита Серт. — Като си ги надвил, според теб това означава, че са лоши бойци, така ли? С твоите млади юнаци само дето дворището не замиташ…
— Може и да са добри бойци — каза Вълкодав. — Но дорде съм жив не ще ги пусна да припарят до владетелката.
— Това си е жива обида, вянино — поклати глава Плишка. — Гледай да не ти излезе солена.
— А ти мълчи, чукундур! — изрева изведнъж Десняка. — Стига си дрънкал!
Канаон полугласно изрече нещо на солвянски, нещо за опинците на бабата на Вълкодав. За такива думи при вяните бе прието да се извиква на двубой и това бе известно на всички. Братята Храбри не сваляха поглед от наставника си. Вълкодав стоеше, като че бе оглушал.
Лъчезар слушаше разговора, личеше си, че е бесен. Ръката му танцуваше по дръжката на меча, но засега работите не отиваха по-далеч. Не вървеше той, с неговото високо положение, да се занимава с някакъв бивш роб в чуждо присъствие.
— Да вървим! — нареди той на наемниците и те го последваха, хвърляйки мръсни погледи към Вълкодав. Когато се изнизаха, на свой ред го подхвана Серт:
— А сега, момко, разправяй каква е работата! Защо обиди тия хубави хора?… — И свирепо се огледа към спотаилите се близнаци: — Къш оттука!…
Храбробор и Храброслав по навик понечиха да се подчинят, но после се спогледаха и не се помръднаха от местата си. Като видя това непокорство, боляринът кипна и отвори уста да ги тури на мястото им… Вълкодав го изпревари и с кимване им даде знак да си вървят.
Братята се подчиниха.
— Е, момко!… — Серт не знаеше дали да се сърди, или да се смее. Почеса се по брадата и продължи: — Ти не размени и дума с ония двамата, а вас вяните ви познавам. Значи си правиш сметката дали няма съдбата да ви изправи един срещу друг в смъртоносна битка!… Защо?
— Защото те лъжеха — рече Вълкодав. — Те се познават отдавна. А онзи бой беше уговорен предварително. Нямам вяра на такива хора…
И на тези, които наемат за сестрите си подобни измекяри, допълни той наум.
— А дали не пазиш собствената си кожа? — скептично попита боляринът. — Защо реши така?
— Аз съм си патил, войводо, затова се пазя… Когато те се биеха, Плишка предугаждаше ударите, които човек няма как да предугади. А после не забеляза най-обикновения, с който нарлакът го повали…
Серт, който презираше измислените дървени мечове, измъкна от ножницата бойния си меч и нареди:
— Я покажи!
Вълкодав се подчини. Не му се удаде да докосне болярина, но работата не беше там.
— Ти действаш също като мен тогава — каза той на Десняка. — А Плишка се бранеше сякаш предварително знаеше.
Боляринът отпусна меча си и попита:
— На колко години си?
— На двайсет и три.
— А от колко се сражаваш?
— От четири…
— Пък аз — от четиригодишен — ядосано каза Серт. — Може тогава баща ти още да не е бил роден! Защо ти веднага си видял онова, което аз едва сега вдянах?
Вълкодав каза:
— Сигурно винаги си имал работа с честни воини, войводо. Не като мен с обесници.
Следващият ден бе топъл и слънчев. Младата кнесиня реши да поязди и заповяда на Вълкодав да се стяга за път.
— Идваш с мен — каза тя.