Боляринът Серт привика един от по-младите витязи и нареди да оседлаят коне за десетима юнаци, но Еленя Глуздовна го спря:
— Само телохранителя, няма нужда да идват други.
— Как така?… — плесна с ръце възрастният воин. — Ами ако срещнеш лоши хора?…
Кнесинята, която се изкачваше по стълбите, за да отиде да се преоблече, му хвърли строг поглед и каза:
— Оня път защити ли ме твоята дузина юнаци?
И изчезна зад вратата, а боляринът, лишен от възможността да я издърпа за ушите, изля цялото си раздразнение върху Вълкодав:
— Ей, вянино…
Вълкодав го погледна в очите и отвърна:
— И според мен, войводо, с дузина воини е по-сигурно. Но щом владетелката друго отсече, значи ще стане нейното. А нашата работа е да я увардим от лошите…
Братята Храбри със завист гледаха Вълкодав, който заедно с кнесинята напускаше на кон крепостта. Наясно бяха, че ще има още доста да почакат, докато и те бъдат удостоени с подобна чест.
Сивчо извиваше могъщата си шия и подкованите му копита ритмично громоляха по дървения паваж. Ако на всеки му скимнеше да язди презглава из града, майсторите, които поддържаха улиците, нямаше да смогват да кърпят разнебитеното, а гражданите щяха да се разорят да събират пари за поддържането на пътищата, минаващи покрай оградите им. Затова в града бе забранено да се язди бързо, само на витязите и на вестоносците бе разрешено да пришпорват конете. Вълкодав бе видял как хвърчат трески под копитата на конете на Лъчезар и свитата му. Кнесинята зачиташе повелите на прадедите и яздеше бавно.
Добрите граждани на Галирад приветстваха владетелката си, покланяха й се, сторваха път, махаха с ръце и дантелени кърпички подире й. Вълкодав също се радваше на вниманието им. Но бе прекалено зает с работа, за да се покланя учтиво в отговор на техните поклони, както правеше кнесинята. Нямаше време дори да се сеща, че същите тези добри граждани доскоро се бяха подсмихвали, когато той ги подминаваше, запътил се решително да си поръчва ножницата. Той седеше в седлото досущ като хищен котарак пред миша дупка и на раменете му, облети от кожената туника, тихо проскърцваше ризницата, а до седлото се поклащаше бойният лък. Вълкодав оглеждаше минувачите и небрежно държеше ръце близо до пояса си. Дланите му трепнаха, когато право към кнесинята се устреми уличният продавач, синът на пекаря. За широката, минаваща през раменете му лента, бе закачена широка табла, на която имаше цяла купчина вкусно ухаещи сладки и пирожки. Кнесинята взе една пирожка и каза нещо на младия продавач, като кимна към телохранителя си. Момчето се дръпна, за да стори път на сребристата кобила, и повдигна стоката към Вълкодав. Вянинът взе една макова кифличка и хвърли на продавача грошче. Само това липсваше — да се гощава на чужд гръб. Момчето хвана с лекота паричката във въздуха и се отдалечи бързо и наперено. Най-късно до утре цялата улица щеше да дотърчи да изкупува печивата, вкусени от самата кнесиня!… Той така и не разбра, че прекаленият му устрем да угоди на кнесинята би могъл да му коства животеца.
Вълкодав откъсна малко парченце от кифличката и го даде на Прилепчо.
В средата на лятото се случваше Галирад да бъде налегнат от влажна задушлива жега, но този ден не беше такъв. Подгонени от ветреца, из небето плуваха бели облачета. Летящите сенки се плъзгаха по цъфналите поляни, притичваха през пълноводната Светин и забързано поемаха към далечината по върховете на дървета в лесовете, синеещи на отвъдния бряг. Такива дни от само себе си се врязват в паметта и после човек си спомня за тях като за благословия на Боговете.
— Накъде се е запътила владетелката? — попита Вълкодав, когато градските порти и широкият път с върволиците натоварени талиги останаха далеч назад.
— Към Скалата на мъглите! — извръщайки се, отвърна кнесинята. И поясни: — Оттам се виждат морето, островите и целият град. Отдавна не съм ходила при нея.
Вълкодав се улови, че й се любува. Тя седеше уверено и изправено в седлото, очите й блестяха, нежните й страни бяха поруменели от слънцето и свежия ветрец, а малките й ръце държаха здраво юздите на опърничавата кобила… Можеше да си представи каква е била майка й, онази жена-воин. Вълкодав поклати глава и каза:
— Не, владетелке. Прекалено далеч е, пък и мястото е затънтено.
Тънка бръчица проряза гладкото чело на кнесинята: телохранителят отказваше да се подчини!… Значи и това се случвало. В сивите й очи внезапно пламна искра и тя рече предизвикателно:
— Моята Снежинка е по-бърза… Като препусна, няма как да ме догониш!
Вълкодав я погледна сериозно и каза:
— Може и да е по-бърза, владетелке. — Кнесинята хвърли поглед към седлото му, където бе окачена готовата за хвърляне примка. Виждала беше колко добре борави с нея. Въздъхна и каза: