— Ти, Вълкодаве, май за това си ми спасил живота, за да го изгубя сама… Добре, по-надолу има едно чудно заливче на реката, пък и градът се вижда…
Вянинът кимна и смуши леко жребеца си с пети.
Мястото наистина се оказа чудесно. Тревистата полянка на високия речен бряг бе заобиколена от могъщи стари борове, които бяха расли не толкова на височина, колкото на ширина. Да, мястото беше хубаво. Хем няма как някой да се приближи незабелязано, хем реши ли да стреля отдалеч, няма да успее да уцели.
Под брега, зад тясната ивица на ситния пясък имаше просторен залив, едва докосван от ветреца. Дълга ивица земя, по чийто гребен растяха подредени едно до друго еднакви, сякаш специално засадени дървета, отделяше дълбокия вир от стръмното. В тъмното огледало, което отразяваше небесната синева, лежаха белите звезди на водните лилии. А в далечината наистина се виждаха гордите стражеви кули на старопрестолния Галирад.
Вълкодав побърза да слезе и свали кнесинята от седлото. През тези няколко мига, в които я държеше в ръце, той си помисли: лека е като перце, макар че тялото й е налято…
— Не връзвай Снежинка — нареди Еленя Глуздовна. — Тя не се отделя от мен.
Гальовната кобила доверчиво побутна ръцете му с глава, когато той я хвана за юздите. Вълкодав все пак я върза, но с по-дълго въженце, хем за да си намери тревица, хем да се потъркаля, пък и да нагази в хладната водица. На Сивчо не му бе дадена такава свобода. И без това жребецът беше започнал да се перчи пред тънконогата стройна Снежинка. Добре бе да се поукроти. Вълкодав го отведе на другия край на поляната и го остави там, като за утеха му даде коматче хляб, поръсено със солчица. И си спомни, че вяните винаги връзват на двойки конете до пристройката, в която се оттеглят младоженците. Нарочно, за да цвилят призивно конете и да се стремят едни към други, като множат и човешката любов…
— Какви ги вършиш!… — това бяха думите, с които го посрещна кнесинята, вече седнала върху постлания на земята чул. — Нали ти казах, че тя от мене не се отделя!
Вълкодав беше почти сигурен, че кнесинята ще тръгне да освобождава любимката си, но тя не го стори.
— Може и така да е, владетелке — рече той. — Но някой може да я изплаши. Или да се опита да я открадне.
Кнесинята въздъхна с досада, извърна се и се загледа към реката и града.
… Не е хубаво това, мрачно си мислеше Вълкодав, докато оглеждаше растящите нарядко борове, залива и дърветата на височинката над него. Да беше повикала със себе си приятелки, болярските дъщери, или поне дойката си. Щеше да има с кого да си приказва, да си поиграе, пък и щеше да има кой да я прикрие, ако й се прище да се изкъпе в реката… Вяните от памтивека влизаха в реката всички заедно — и мъжете, и жените — и не намираха в това нищо непристойно. Но Вълкодав знаеше, че солвяните разсъждават съвсем другояче.
… А пък десетина младежи, воини отроци да бяха застанали зад боровите дървета, за да не може да припари никой лош човек по-близо от седем пъти разстоянието на изстрел с лък…
— Ти винаги ли си такъв… напрегнат като тетива? — изненадващо попита кнесинята. Оказа се, че го е наблюдавала, докато той оглеждаше всичко наоколо.
— Винаги съм си такъв, когато вардя някого, владетелке — отвърна Вълкодав.
Тя потупа с длан по разстлания до нея чул.
— Какво стоиш, сядай.
Вълкодав седна, но не до нея, а отсреща — с гръб към реката, с лице към гората. Все пак от водата едва ли щеше да изскочи някой. Прилепчо слезе от рамото му и се запъти да дири някаква плячка из горската морава.
— А владееш ли обикновения бой? — попита кнесинята Еленя. — Без оръжие, с голи ръце?
— Владея го, почитана господарке — кимна той. — Нали сама видя.
Кнесинята решително го погледна право в очите.
— Научи ме, Вълкодаве.
Ето, тя пак си знае своето, с въздишка си помисли той. Хич не му се искаше да се озове между чука и наковалнята. А на глас й отвърна:
— Боговете не са отредили на жените да се бият, владетелке. Тях мъжете трябва да ги бранят.
Погледът, който тя му отправи, беше като на сърдита малка соколица.
— Ами ако се случи така, че наблизо няма мъже? Или ако бъдат ранени или, да ги пазят Боговете, бъдат убити?… Хич да не можеш да се защитиш, а само да плачеш, така ли? И да се молиш?… Това вече сме го чували!…
Вълкодав отмести поглед. Кнесинята имаше право. И все пак…
— Ако желаеш, владетелке, ще ти покажа как да се изтръгнеш от нападателя — с нежелание рече той. Началото беше поставено.