— Покажи ми!
Вълкодав обгърна с десница лявата си китка:
— Щом бъдат сграбчени, хората все гледат да се отскубнат ей така… — Той дръпна ръката към себе си, — а трябва ей тъй. — Той наведе свития юмрук в обратната посока, като преодоляваше съпротивата на един, наместо на четири пръста.
Кнесинята Еленя се опита да стори същото и се убеди в предимството на този похват. Тя подви нозе и се наведе към Вълкодав:
— Хайде, дръж, ще пробвам да се отскубна!
Вълкодав я хвана за ръката. Кнесинята се освободи с едно ловко движение, като повтори безпогрешно показаната й хватка. Наистина, после погледна дланта си и се намръщи. Вянинът нямаше как да прочете мислите й. А тя си мислеше, че внимателните пръсти на телохранителя са способни като нищо да смажат ръката й. И едва ли би я спасила дори масивната й сребърна гривна, закопчана на китката. След малко попита:
— Ами ако… не се отскубна? Тогава какво?
— Ако другата ти ръка е свободна, удряй право в очите, владетелке. — Той започна обясненията си как се осакатява, че и убива нападателят, при това говореше по-деловито и спокойно, отколкото други хора за готварските тънкости, прилагани за да свариш много, ама много гъста рибена чорба. Кнесинята потрепери неволно, а той отгоре на всичкото предложи:
— Опитай, владетелке.
Меракът й да се учи се топеше като ланшен сняг. Тя посегна, но тутакси отпусна ръка и рече:
— Не мога… страх ме е.
— Така е — кимна Вълкодав. — Трябва да се решиш, почитана господарке. Ако се забавиш, загубена си.
Кнесинята прехапа устни и направи опит. Вянинът леко отдръпна глава и рече:
— Обикновено такова държание им идва изневиделица, защото очакват само викове и плач.
— Ами ако държат и двете ти ръце?
— Тогава удряй с коляно в слабините, почитана господарке. Много боли. Сграбчат ли те отзад, пробваш удар с глава в лицето. Или риташ по пищяла. И щом вече ще удряш, без жал, с всичка сила. И без разтакаване.
Той виждаше как я ужасяват кръвожадните хватки, които й показва. Защото се беше надявала да разбере как да спре, да отблъсне врага… и да си плюе на петите. Обаче излизаше, че жестокостта не може да бъде преодоляна без жестокост, свирепостта — без още по-ужасяваща свирепост… Как да открие човек подобно нещо в душата си?
Кнесинята гледаше мрачния брадат момък, който седеше насреща, и внезапно й се стори, че телохранителят вянин е пришълец от друг свят. Студен и много страшен свят. За който само бе чувала, тъй като бе израснала в доволство и заобиколена с твърде много добрина, прекомерно закриляна от дъбовите стени на прикъта, от щитовете на бащината си дружина. А сега си мислеше що за живот е живял този човек? Какво го беше превърнало в това, което е?…
— Би ли могъл да убиеш жена, Вълкодаве? — попита тя.
Той отвърна, без да се замисли, най-хладнокръвно:
— Да, владетелке.
Кнесинята Еленя знаеше колко почита жените народът му и потрепери:
— Представям си каква трябва да е тя, щом дори ти, вянинът…
Вълкодав й хвърли бърз поглед, после го отмести и бавно поклати глава:
— По-добре хич не си я представяй, владетелке.
Къде ли беше сега онази… оня срам за цялото женско племе, дето без излишни приказки би обезглавил, стига да се увереше, че наистина е тя? Може би си е още там, в Скъпоценните планини. А може и да не е.
— А дете? — попита тя. — Дете би ли могъл да убиеш?
Вълкодав помисли и каза:
— Сега не знам. Преди можех.
Щом го рече, забеляза, че кнесинята с мъка се сдържа да не се отдръпне назад. Откъде ще знае, че той веднага си спомни пътя към рудника. И децата на този път.
Хранеха ги така. Докарваха кош със сушена (откъде само я намираха в планините?) риба. Колкото бяха дечурлигата, толкова на брой бяха и рибите. Всичко се изсипваше на купчина право на пода. Ако имаш кураж, грабвай и яж. Сивия пес беше на тринайсет години, когато едно от момчетата, петнайсетгодишно, си науми да стане надзирател. И за да постигне целта си, започна първо да отнема храната на по-слабите. Веднъж, когато си бе извоювал трета риба с грозни юмруци, Сивия пес отиде и стисна рамото му. Още тогава пипаше здраво — трудно бе да се изплъзнеш от хватката му. Момчето се извърна и Сивия пес, без да отрони нито дума, счупи главата му с камък.
Освен това в паметта на Вълкодав упорито изплува споменът за малолетните хулигани, които бе разхвърлял като котета на пристана. Макар да беше наясно, че те не заслужават да се сеща за тях, камо ли да ги споменава пред кнесинята.
— Вие, вяните, много държите на семейството — неочаквано рече тя. — Как стана така, че живееш самичък?