Изглежда, беше решила, че челядта му го е прогонила заради някое престъпление. Вълкодав мълча дълго, преди да отвърне. Все по-малко му се нравеше целия този разговор.
— Аз нямам семейство, владетелке.
Тя погледна мънистото, което блестеше като малка дъга в русата му плитка и реши да се похвали с познания за вянските обичаи:
— Но нали си женен? Или това е подарък от годеницата?
Вълкодав се усмихна. Кнесинята за пръв път го виждаше да се усмихва така.
— Онази, дето ми подари мънистото, е само на десет години, владетелке.
Еленя Глуздовна се настани по-удобно и помоли:
— Разкажи ми за себе си, Вълкодаве.
Изобщо не му се искаше. Отново започна да се оглежда и мълча толкова дълго, че девойката не издържа:
— Тук няма никой освен нас двамата. Щях ли да дойда с теб на това място, ако ти нямах доверие?
Вълкодав си помисли, че също й има пълно доверие и, разбира се, в никакъв случай не е имал предвид да я наскърбява. Просто колкото по-малко знае за телохранителя наелият го, толкоз по-добре. Пък и не беше научен да реди като мъниста думите. Така че изрече, каквото му беше на ума:
— Не умея добре да разказвам, владетелке…
В това време зад храста излетя, шумно пляскайки с криле, някаква голяма птица. Вълкодав моментално притисна кнесинята към земята, като едновременно с това грабна лъка и светкавично зареди стрела… и чак тогава се усети, че си има работа само с безобиден глухар, едва успял да смени перушината и потърсил усамотение в храсталака. След птицата на поляната се появи и Прилепчо, та така Вълкодав разбра на кого се дължи цялата суматоха. Той разхлаби тетивата, въздъхна дълбоко и пусна кнесинята.
— Ама че ме изплаши… — рече тя, а гласът й трепереше жално.
Горката, та тя примря от страх, изведнъж осъзна Вълкодав. Перчи се, иска да я науча да се бие въоръжена или в най-лошия случай с голи ръце… иска да ходи на затънтени места без охрана… а пък сърчицето й трепка като овча опашка от най-малкия шум. Ама че съм пън, как не се усетих веднага…
Той реши да й вдъхне кураж и каза:
— Аз също се стреснах, владетелке.
Устните й съвсем по-детски се изкривиха:
— Страх ме е, Вълкодаве… толкова ме е страх… дано по-скоро се върне баща ми… През цялото време дебнат и се примъкват крадешком… нощем, в тъмното…
Тя скри лице в дланите си и сълзите й рукнаха.
Вълкодав се премести по-близо до нея и я прегърна, като не забравяше да се оглежда наоколо. Гордата кнесиня се притисна към него и още по-безутешно заплака. Усещаше как тупти сърцето й.
— Не се бой от нищо, почитана господарке — тихо рече той. Помълча и допълни: — По-добре се сети колко силен бе уплахът на глухаря.
Кнесинята вдигна глава и направи опит да се усмихне през сълзи. На колко ли е години, помисли си Вълкодав. На шестнайсет? На седемнайсет?… Тъкмо сега му е времето да се приказва със сватовете, да се дири добър мъж. Такъв, дето да брани от прокрадващи се в тъмното чужди и да прокужда дори лошите сънища…
Той рече:
— Не плачи, владетелке. Искаш ли да си вървим у дома?
Тя непохватно избърза сълзите си.
— Не… почакай.
И туй си е така, разсъждаваше Вълкодав, докато се спускаше подире й към брега на залива. Поддадеш ли се веднъж на страха — после няма отърваване. Кнесинята изми лицето си, приглади косите си и отново стана същата като преди, ако не се брояха подпухналите клепачи и почервенелия нос. Докато стигне до града, всичко ще й мине.
— Баща ми казва, че разбирам от хора — с укрепнал глас рече тя. — Аз ще се опитам да отгатна, а ти ще ме поправиш, ако бъркам. Съгласен ли си?
Той отвърна с нежелание:
— Както кажеш, владетелке.
— Биеш се така, че чичо Серт ти се чуди. И държиш на честта. Значи си бил витяз — решително поде младата владетелка. — Сигурно си бил ранен в боя, попаднал си в плен и са те заробили… — Тя погледна Вълкодав очаквателно, но вянинът мълчеше и кнесинята се намръщи: — Не, не е така. Серт казва, че ти само четири години… И как е станало така, че не са откупили свободата ти?
Вълкодав поклати глава.
— Не беше така, владетелке.
Продължение не последва и кнесинята разбра: повече нито дума не ще успее да изцеди от него. Той просто седеше и я гледаше. И мълчеше. Страшен човек. Опасен каторжник, заклеймен убиец. Кнесинята изведнъж почувства, че вярва на този човек напълно, без да си задава никакви въпроси, безпределно. Понечи да му го каже, но не намери думи, задави се и ни в клин, ни в ръкав попита:
— Защо дойде в Галирад, Вълкодаве?
Той сби рамене.
— Беше ми все едно къде ще ида, господарке.
Прилепчо, каталясал от пълзенето из треволяка, се върна при Вълкодав и се нагласи да подремне на кукичката на ремъка, прикрепена към ножницата на меча. Кнесинята си помисли, че гражданите, като искат да се скрият, хващат гората и си въобразяват, че там никой не ще ги намери. А горяните, напротив, са на мнение, че е най-лесно да се скриеш в големия град. Помисли си и това, че на човек като Вълкодав хич не би му било лесно да се скрие. Хора като него не умеят да са по-тихи от водата и по-ниски от тревата. Те непрекъснато се застъпват за осъдени еретици и за бедни старици и с мрачно достойнство очакват присъдата си, когато бъдат изправени пред съда заради нечия клевета.