Вълкодав отново огледа рядката гора, като отбеляза вече изместилите се сенки. Любопитна птица-дърволазка кацна на едно ниско клонче, погледна го отначало с едното, а после с другото оченце и отлетя от дървото да гони комари.
— Все пак е редно да ме научиш да се сражавам — решително произнесе кнесинята. — Ти си мой телохранител, а не на баща ми… ще слушаш мен, а не него. — Вянинът мълчеше и тя сведе глава, после тихо допълни: — Не дръзвам да стана воин, като майка ми. Просто искам да не се боя повече… — После вирна брадичка и погледът й отново блесна. — Чувала съм как се развличат най-добрите бойци от племето ти. Някой препуска към тях с тройка коне и те с един удар събарят на земята и трите животни! Това можеш ли го?
— Не знам — рече Вълкодав. — Не съм пробвал.
Кнесинята му хвърли лукав поглед и каза с въздишка:
— Сигурно хората лъжат.
— Не лъжат — рече Вълкодав.
— А ти самият виждал ли си някой да го прави?
— Да. Само че не го правеха за развлечение.
— А защо?…
— На панаира конете се уплашиха — с нежелание отвърна той. — Нас, децата, щяха да ни стъпчат, ако нашият баща не ги беше спрял.
— Той е бил воин, така ли? — попита кнесинята.
Вълкодав поклати глава отрицателно и отново млъкна.
А след няколко дни се случи онова, което бе очаквал от самото начало и особено след като Лъчезар доведе низвергнатия от жреците бияч и Плишка. Довтаса трети. Не се знаеше дали беше подслушал някакъв разговор на тържището или самичък се беше сетил. Беше млад русоляв сегванин, но при цялата му младост сегванското у него беше доста по-малко, отколкото велхското у старата Кирен. Вълкодав добре познаваше тази порода странстващи наемници, които пътуваха от страна в страна, следвайки воините и войските, отдавна забравили пътя към дома. Той самият не би се поблазнил за никакви надници да се присъедини към тях, макар да го бяха канили. И да бяха обяснявали до прегракване на загубеняка вянин, че войната също е занаят, не по-различен от всички останали…
Забеляза сегванина почти от самия портал и незабавно разбра какво си е наумил. Ето, попита за нещо младите воини и те се заеха да му обясняват, сочейки палатите на кнесинята. Сегванинът продължи по-нататък и единият от отроците редом с него. Не толкова да му покаже пътя, колкото заради това, че е пришълец — въоръжен и очевидно добър познавач на ръкопашния бой.
Кнесинята тъкмо си почиваше. Вълкодав седеше на стъпалата, водещи към входната врата, а Прилепчо, полегнал на коляното му, блажено се припичаше на слънчицето, клонящо към залез. Привлечена от нещо, една голяма муха започна да кръжи над стъпалата, а зверчето хищно наостри уши, но не напусна коляното на господаря си.
— Ех, ти — каза му Вълкодав.
Сегванинът се приближи и спря на крачки от тях. Застана в доста нахална поза, така, че да засенчи нозете на вянина. Прилепчо заплашително изсъска и се покатери по-нагоре, като се присви и заканително разпери черни криле.
— Ти случайно да не си Вълкодав? — попита сегванинът. Известно време вянинът го гледа с присвити очи, преценявайки дали си заслужава да му отговаря. Накрая реши, че май си заслужава, и измърмори:
— Може и аз да съм…
— Ще те победя и в бой с мечове, и с ножове, и без оръжие! — без да губи време, хвана бика за рогата дръзкият момък. — Аз ще охранявам кнесинята вместо тебе, защото съм по-добър в боя!
Това беше предизвикателство. Към отрока, който се бе доближил заедно със сегванина, се присъедини втори, после трети. Довтасаха братята Храбри. Пристигнаха и двама витязи на коне и се спряха малко встрани, като се преструваха, че ставащото при стълбите ни най-малко не ги интересува.
— А тебе как те викат, храбрецо? — бавно издума Вълкодав.
— Първо ме победи — присмехулно отвърна оня, — тогава ще питаш.
Вълкодав се облегна с гръб на гладкото перило, за да се намести по-удобно.
— Ама ти си бил страхливец, а! — зарадван рече сегванинът. — Хег да ти изтръгне червата! Истината казват, че вянинът е храбрец, щом срещу овцете се изправи като боец, а пък пред истинския противник…