Вълкодав не отвърна и дори не се помръдна, поради което разочарованите зрители разбраха, че той не е настроен за битка.
— Тебе май за нищо не те бива — продължи сегванинът, но вече без първоначалното напрежение, а с ясно различимо презрение. Извади от ножницата меча си и го завъртя стремително във въздуха, като ловко започна да го прехвърля от едната в другата си ръка.
— А така можеш ли? Ами така?!
— Мога — с безразличие отвърна Вълкодав. Той прекрасно разбираше какво прави неканеният гостенин. Това бе често срещана практика преди двубой, да нажежиш себе си до червено и да смутиш противника. Вълкодав нямаше намерение да се поддава. Нито пък да се бие. Този момък със сигурност си го биваше, щом с нрава си е оцелял досега. Бива си го в схватките, ама няма ум. Инак би се вслушал по-задълбочено в приказките из града за кнесинята и нейните телохранители и би дошъл с добро да се запознаят. Във всеки случай нямаше да смята, че кнесинята ще се радва да наеме него вместо човека, на когото отскоро дължи спасението на живота си. Не, помисли си Вълкодав. Когато аз самият се занимавах кажи-речи със същото като теб, аз се държах по друг начин. И освен това разбирах, че дъщерята на онзи, който управлява града, не е търговка, която се бои от крадците.
Междувременно нахалният младок върна със замах меча в ножницата и извади боен нож, чието лъскаво острие бе дълго почти три педи. Вълкодав знаеше, че островните и бреговите сегвани понякога дори предпочитат тези ножове пред мечовете. А как само ги владееха…
— А така можеш ли?!…
Момъкът ловко хвърли ножа зад гърба си, той прелетя над лявото му рамо, за да легне дръжката му в отворената длан.
— Не съм пробвал — каза Вълкодав. — А защо?
— Ами затова!…
Онзи внезапно отскочи половин крачка назад, приведе се ниско и Вълкодав успя да си помисли: сигурно ножът сега ще полети към него, какво да се направи, та да не повреди красивата маронгова дърворезба на стената… Но не му беше писано да разбере какво точно е възнамерявал да направи сегванинът. Защото и без това разлютеният Прилепчо окончателно се бе убедил, че се готвят да сторят зло хем на него, хем на господаря. И с вик на ярост безстрашно се устреми към нападателя, за пореден път забравил, че камшикът на надзирателя Вълк навремето го бе лишил от способността да лети. Както и това, че вълшебникът Тилорн му беше върнал тази способност. Прилепчо просто размаха криле и се насочи към лицето на сегванина…
И внезапно осъзна, че ЛЕТИ.
Той се беше засилил да ухапе човека по носа, но от изненада пропусна и само го одраска по бузата. След бойния вик последваха ужасени вопли, зверчето се хвърли като пухкава топчица обратно към Вълкодав и се скри в пазвата му.
Целият полет продължи един миг. Сегванинът, връхлетян изневиделица от нещо черно, врещящо и злобно тракащо със зъби, изпусна ножа и се отдръпна, като закри лицето си с известно закъснение. Спъна се, изгуби равновесие, размаха ръце и тромаво седна на земята.
Събралите се до стълбите отроци и млади витязи дружно избухнаха във весел смях. За оногова, който е дошъл да дири слава, този смях е по-лош и от вражески стрели. Сегванинът скочи и се заоглежда вбесено. Вълкодав се надяваше, че ще му стигне умът да надвие себе си и да се посмее заедно с останалите. Но не позна. Момъкът грабна падналия нож и хукна към изходния портал на прикъта. Не, нямаше как баш той да стане телохранител на кнесинята.
Вълкодав извади от пазвата си разрошения и още зъбещ се Прилепчо и го подхвърли високо на дланта си. Прилепчо по навик изврещя жално, но после разпери криле и се приземи с достойнство.
— Е, отдавна беше време да го направиш — рече му Вълкодав. — Край, стига си се преструвал!
Те отново стояха на крайбрежната поляна, но сега до кнесинята не беше само Вълкодав, тук бяха и тримата й телохранители. Вянинът все пак се зае да учи младата си повелителка да се отбранява, а същевременно тренираше и братята Храбри. Така имаше кой да се оглежда наоколо, докато останалите двама се търкаляха по сухите борови иглички и шишарките, които болезнено се впиваха в плътта…
Храбрата кнесиня беше донесла на дъното на окачената на седлото чанта мъжки панталони, които обу зад един храст и настоя да не я щадят:
— Нали никой няма да ме жали наистина…
— Ами ако ти излезе синина, владетелке? — попита Храброслав. Точно така, помисли си Вълкодав.
— Дойката ще види, ще вдигне олелия… — рече Храбробор.
— Че тя да не би да не знае! — уведоми ги кнесинята и свали от главата си сребърното венче, за да препаше широката лента през челото си.