Вянинът я гледаше с тъга как стои, обута с нелепи мъжки гащи между двамината люти в схватката момци, нежна, лъхаща на домашен уют, женствена. Защо, за стотен път се питаше той, защо силният си присвоява някакви права само защото е силен? Силата има едно свято правило — да брани по-слабите. Жената, детето, сакатия… Отговори, справедливо Око на Боговете, какъв е тоя свят, щом мъдрите и добрите трябва да се учат на жестокост? А жената, родена за ласки и да ражда, да се учи и готви и тя да убива и осакатява? Защото инак ще е загубена?…
Вълкодав вече бе успял да научи и тримата как да падат встрани така, че да останат читави, а после моментално да скачат на крака, без да охкат и да се хващат за ударените хълбоци. Дойде редът на най-простата хватка.
— Дръж ме за ръката, почитана господарке — каза той. — Не, не с тази, с другата. По-здраво дръж, нали ти нападаш. Или аз държа нож, а ти си ме хванала. Ето така.
Кнесинята го хвана над китката. Вълкодав стори крачка встрани, леко извърна китката си, приклекна, гмурна се и ръката на кнесинята остана извърната по невероятен начин. Вянинът направи всичко много бавно и внимателно с учебна цел, но на „нападателката“ не й остана друго, освен да изохка и тромаво да падне. Тая хватка се зовеше „Благодарност към Земята“. Кнесинята се изправи, като хапеше устни и се мръщеше.
— Сега ти ме тръшни, владтелке — каза Вълкодав. Братята Храбри, които стояха до тях, се опитаха да повторят движенията им.
Еленя Глуздовна едвам-едвам раздвижи ръката, която стискаше с длан, и смутено измърмори:
— Ама аз не мога да те помръдна…
— Ще ме помръднеш, владетелке — обеща Вълкодав. И допълни: — Ти си по-дребна от мен, така че ти е още по на сгода.
Как и на коя страна трябва да се отстъпва, кнесинята проумя на третия или четвъртия път. После използва и другата си ръка, но не я промуши отгоре, както трябваше, а отдолу. Вълкодав й обясни къде бърка и я посъветва да не бърза, да внимава едновременно за движенията и на краката, и на ръцете. Кнесинята направи опит да се гмурне, но премного избърза и той с лекота я възпрепятства.
— Не бързай с това, че ще те гътнат.
В края на краищата, тя направи всичко както трябва и въодушевено му изви ръката, след което го повали на земята. Обиграните в схватките близнаци бяха усвоили този похват много по-рано от нея и вече се надпреварваха кой кого да хвърли на поляната, като току отърсваха сухите иглички, полепващи по лъщящите им от пот гърбове. Вълкодав позволи на кнесинята още неколкократно да го надвие, после повика за двубой Храбробор, а девойката повери на Храброслав. И почти веднага се усети, че е избързал. Първата схватка излезе твърде неуспешна. Момъкът беше много по-силен от кнесинята, но не се беше научил да си мери силата: младата владетелка изсъска нещо през зъби и започна да разтрива китката си. Храброслав се изплаши и се хвърли да я вдига от земята. Кнесинята седна и от очите й от само себе си рукнаха сълзи. Тя ги бършеше и сърдито подсмърчаше. И сама с радост би се спряла, но не можеше. Вълкодав отлично се помнеше като момче и знаеше какво изживява тя. Обида на тялото, наказано за нищо с внезапно връхлитаща болка. Така се случва, когато миеш пода под масата, сетиш се нещо и рипнеш, па фраснеш с все сила глава в Божията Длан. Освен това знаеше, че сега кнесинята жадува да остави всичко, да яхне коня и да се прибере по живо, по здраво у дома. Там, дето я чакаше меката постеля с пухеното дюшече. И чинийката с фурмите и измитите стафиди за подслаждане на душичката. И няма досадници, които се опитват да ти откъснат ръцете и краката… Защо да се мъчи, нека мъжищата се изтрепват помежду си. А тя нека се котка и се гледа, нека се разхожда из градинката с чуждоземните цветенца…
Тримата мъже бяха клекнали до нея и за всеки случай си мълчаха, а че телохранителите трябва освен всичко останало и да се оглеждат наоколо, помнеше един-единствен Вълкодав.
Кнесинята стана решително, изсекна се и с всичка сила се вкопчи в китката на Храброслав:
— Хайде!
— Господарке… — уплашено промълви отрокът.
Вълкодав се намеси:
— Хайде, Храброславе, само че… с пълна сила — само с мен.
Младоците винаги горят от желание час по-скоро да се поперчат с новото умение, по-скоро да се възползват от наученото, особено когато става дума за бойни изкуства… Вълкодав беше по-голям може би само с три години от братята близнаци, но се чувстваше като връстник поне на дядо им. Той със закъснение, но все пак се усети, че и тук, също както в битките с мечове не започват веднага с острите бойни оръжия, а първо се упражняват с дървени. Хем се запомня, хем никого не ще убиеш…