Той се извърна рязко, приложи похвата на кнесинята и я събори върху бодливата трева, но този път го направи с нужната предпазливост. Ще им дойде времето и на истинските схватки. После двамата си смениха местата, кнесинята тръшна по-високия с една глава от нея юначага на земята и тропна с крак:
— Не смей да отстъпваш нарочно!
На връщане към дома Вълкодав забеляза, че тя пази лявата си ръка. Той, както обикновено, с мъка започна да подбира думите и чак когато отпред вече се мержелееше градската стена, най-после попита:
— Бива ли толкова да се мориш, господарке? Не ти нас, а ние тебе сме се цанили да охраняваме…
Все пак не бе намерил най-разумните думи. Разбра това в мига, в който ги изрече, затова я зачака да му се сопне и да му каже, че и без него знае какво й трябва. Кнесинята свъси вежди и се зае да намества сребърните гривни, макар че червените петна, които скоро щяха да посинеят, бяха скрити добре под ръкавите.
— Аз съм дъщеря на вожд — рече девойката. — Щом съм се захванала с нещо, не бива да отстъпвам.
Дъщеря на вожд, помисли си Вълкодав. Най-тъжното бе, че всичко й се удаваше толкова добре. Прави са като казват, че за каквото и да се заловят вождовете, всичко им спори по-добре, отколкото на обикновените хора. Може би защото един добър вожд помни на какво се крепи народната сполука. Ето, и дъщерите на вождовете нямат равни на себе си и по красота, и по ловкост, и по ум. И по твърдост на духа…
А освен това се говореше, че кнесинята Еленя е одрала кожата на майка си, на жената-воин. Иди разбери сега това за добро ли е?…
Краят на лятото наближаваше и в града все по-често се чуваха приказки, че господарят Глузд съвсем скоро ще се завърне. Вълкодав не го беше чак толкова еня накъде е отпътувал кнесът, но с половин ухо все пак научи, че владетелят бил прекарал лятото в голямата и могъща държава Велимор, за да преговаря по някакви търговски работи и за получаването на някаква военна подкрепа в случай на евентуална опасност. Не че някой заплашваше Галирад или могъщия Велимор. Просто солвяните искаха да си осигурят благосклонността на силния и войнствен съсед. Що се отнасяше до Велимор, и там едва ли бяха безразлични към приятелството с една здрава северна държава. Защото, както всички знаеха, Галирад досега пред никого не се беше огъвал…
Вълкодав не беше ходил във Велимор и познаваше тази страна повече благодарение на слуховете. Говореше се, че тя е разположена в самото сърце на Заключените планини и че дотам водят малко пътища, които до един преминават из лъкатушещите планински проломи. И всички тези проломи си приличаха по едно. На известно разстояние от входовете им скалите се събираха и се превръщаха в същински похлупак. Всички, които бяха ходили до Велимор, твърдяха, че в тези каменни тунели човек се чувства твърде непривично. Много по-зле било, отколкото в обикновените тесни проходи или даже в пещерите. Но още в мига, в който се излезеше на открито от едната или от другата страна на похлупака, отвратителното усещане се изпарявало без следа…
Но с това не се изчерпваха велиморските чудеса. Високи и почти непроходими бяха заснежените бърда на Заключените планини — не случайно солвяните им бяха дали такова наименование, — но все пак не беше невъзможно да бъдат преодолени. Намираха се безстрашни катерачи, които се изкачваха на непристъпните зъбери и дори прекосяваха цялата планинска местност, за да стигнат от страната на солвяните право в Нарлак. Но онези, които пренебрегваха пътеводните теснини и избираха да минат по други пътища, не намираха сред планинските хребети никакви признаци на голяма и богата страна. Там нямаше нищо, освен разкошни високопланински поляни, ослепителен сняг по върховете и малобройни племена от планинци, които безпощадно се избиваха помежду си. Тук е мястото да се каже, че обитателите на вътрешните долини не бяха чували за никакъв Велимор.
Докато онези, които минаваха с приведена глава под потискащите скални сводове, разказваха за градове, заобиколени от исполински каменни стени, за великолепни дворци, изобилна търговия и безчет роби, които ден и нощ се трудят, за да се множат богатствата на държавата…
Когато питаха велиморци каква е тая работа, те обикновено се подсмихваха и отговаряха, че Боговете пазели тяхната страна, като не пускали там непознати и лоши хора. Затова се намираха такива, които наричаха Велимор Опричната страна, сиреч особената, отделната, неприличащата на никоя друга. Това наименование не допадаше на велиморци, които предпочитаха да я именуват Закътаната страна.