Но най-чудното според Вълкодав се заключаваше в друго. Беше му се случвало да има вземане-даване с хора, водещи потеклото си от Закътаната страна, и веднъж с огромна изненада установи, че Велимор никога не е имал свой собствен народ, свое коренно население. Там живеели сегвани, велхи, нарлаки, халисунци, солвяни и още какви ли не, но хората нямали свой единен език, обичаи или вяра. Като нищо някога са открили тези пустеещи земи и са ги заселили хора от всички околни племена…
Ако някой бе попитал Вълкодав, той би могъл да разкаже, че неговият народ отдавна се отнася с голямо недоверие към Заключените планини и към всичко, що иде оттам. Вяните наричаха тези планини Железни и твърдяха че с тия върхари, досущ като с железен катинар, Богът на Бурята е затворил някога Тъмните богове и различните нечисти сили и им забранил да се появяват в света на дневната светлина. Солвяните също помнеха по нещо от древните легенди. „Опричен“ в техния език изобщо не беше дума, подходяща за ласкателство. Съплеменниците на Вълкодав се изразяваха още по-непочтително. Именуваха Опричната или Закътаната страна „Освенска“. Което в стари времена, общо взето, значело просто „разположена особено, ОСВЕН“…
Над хорицата, които вярваха във всички тези работи, задружно се присмиваха грамотните и просветени люде.
Както бе предвиждал Вълкодав, на болярина Серт страшно не му се понравиха безкрайните отсъствия на младата кнесиня. Каква е тая работа! Наместо да се разхожда както подобава край прикъта, да преде, да отпочива в покоите си или в най-лошия случай да се грижи за цветята (занимание, подходящо за една девойка от простолюдието, ама хайде, важното е детето да си намира залъгалки…), „дъщеричката“ му яздеше с трима телохранители кой знае къде. Понякога тя вземаше сокола, под претекст, че отивала на лов, но неясно защо никога не носеше на връщане дивеч. Само дето изглеждаше уморена, сякаш е преследвала най-малкото глиган.
Боляринът на драго сърце би я разпитал, пък и би издърпал ушите на непослушното чедо. Но се чудеше как да подхване работата така, че да не вземе тя самата да стане за срам.
След като обмисли цялата работа, Серт реши като начало здравата да се залови с вянина. Защото тайнствените отсъствия на кнесинята бяха започнали след неговата поява в прикъта.
Веднъж той извика телохранителя настрана и здраво се вкопчи в ръкава му.
— Къде влачиш ката ден момичето? — заплашително изръмжа той. — Защо след като е била с вас, ходи като пребита?
Вълкодав погледна силните възлести пръсти, които го държаха за ръкава. Можеше да издърпа ръката си, но не го стори, а отвърна със спокоен глас:
— Господарката ходи там, където пожелае, а ние я съпровождаме. А когато спрем, тя прави каквото й е присърце. Пък ние внимаваме никой да не й стори зло.
Доколкото разбираше, на болярина страшно му се искаше да го цапардоса, но се сдържа. Серт прецени, че няма смисъл, само ще си докара някоя беля. Че и току-виж се изложи. Пък и заслужаваше ли си да се разправя с един обесник, зад когото „щерката“ беше като зад каменна стена… И разговорът им приключи с това.
Като изчака да мине известно време, боляринът постави натясно и двамата братя Храбри. Но и тук му беше писано да удари на камък. Младите негодници предпочитаха да угаждат на своя наставник, а не на войводата, и мълчаха като истукани. Тогава Серт се разсъди още повече и се реши да прибегне до последното средство. Отиде при кнесинята и подхвана с нея разговор за оня неизбежен и задължителен свян, който трябва да има едно младо момиче, и за това, че когато баща й, кнесът, се върне, със сигурност ще му одере кожата, задето е пускал чедото му на разходки без подобаваща свита. Тъй като предварително беше измислил всичко, хитрият войвода първо се опита да натрапи за съпровождане на кнесинята цял кокошарник болярски щерки и други знатни девойки. Като сестрата на Лъчезар, Варушка, красива, но глупава и вечно сънена девойка. При мисълта, че Варушка и още дузина като нея ще я съпровождат като конна свита, Еленя Глуздовна се усети и доста лесно се съгласи да взема със себе си поне старата си дойка. Което всъщност беше и целта на болярина. Той не само беше един от малцината, ненатирвани от проклетата бабишкера, ами влизаше в най-тесния кръг на котканите от нея и зачитани като скъпи гости избраници.
На другия ден Вълкодав седеше на стълбите пред вратата, която беше полуотворена. Отвътре се чуваше как дойката приготвя кошницата с храната и в същото време гълчи чедото, дето не се свърта вкъщи.
— Извади меда, дойке — рече й кнесинята. — И курабийките също. По-добре донеси сланина, хляб, пушено месо, лук, не забрави да сложиш и глава чесън…