Една вечер в прикъта долетя малко и уморено сиво гълъбче. То се шмугна в гълъбарника и там веднага го забеляза младият син на една от робините, чието задължение бе да се грижи за птиците. Юношата предпазливо улови гълъба в хранилката и тичешком го занесе при болярина Серт. Войводата сне от гръбчето на птицата малката кесийка и внимателно извади оттам писмото, написано върху фин полупрозрачен лист, изработен от смачканата и изсушена на слънце мека сърцевина на мономатанска тръстика. Серт прочете писмото и се запъти при кнесинята Еленя.
Вълкодав знаеше само, че с гълъба е пристигнало послание от владетеля Глузд. Но никой не го уведоми, него, телохранителя, какво пише в писмото, пък и той не питаше. Само забеляза, че кнесинята стана умислена, дори тъжна. А това го учуди. Тя обичаше баща си, очакваше го с нетърпение, тогава защо?… Вълкодав изпърво даже реши, че кнесът се е разболял и ще се задържи във Велимор, но после проумя, че работата е друга. Ако кнесът бе болен, Еленя Глуздовна със сигурност веднага щеше да хукне в храма, за да подири съвет и да се помоли. Ама не. Кнесинята не зачести разговорите си с влъхвите. И изобщо се държеше почти както обикновено. И Вълкодав реши, че тази работа не го засяга.
Той, глупакът, се бе надявал, че кнесинята ще се задоволи с няколко обикновени хватки, за да се научи да се брани от случайни нахалници. Или още по-добре — няма да надвие отвращението си към това жестоко занимание, което изобщо не беше за жени. Нищо подобно. Тя хвърляше ножове, посягаше към меча и стреляше със самострела, който се задействаше с ръчка и не изискваше такава сила като лъка.
Веднъж, когато вече яздеха в тръс към къщи, кнесинята попита Вълкодав как се женят вяните.
— Когато девойката порасне, момците идват да й искат мънистата — отвърна той. — Ако майката разреши. После тя избира един от тях…
Кнесинята го изслуша и потъна в размисъл. Вълкодав виждаше, че тя иска да го попита за нещо, но не се решава. На няколко пъти почти бе готова да отвори приказка, но в последния момент все пак се отказваше. И накрая попита за съвсем друго:
— А случва ли се девойката да я оженят за друг, не за онзи, за когото тя иска?
Вълкодав се смяташе за човек, който си е поживял и се е нагледал на доста неща, но не можеше да свикне с това, че при повечето народи дават девойката на някого. При вяните девойката сама си избираше съпруг. Той отвърна:
— Случва се, когато това е необходимо за рода… Но по-често постъпват така не с девойката, а с момъка.
— А случва ли се девойката да се възпротиви и да избяга с онзи, когото тя харесва?
— Случва се, почитана господарке — отвърна Вълкодав. — Наистина рядко, но се случва. При нас не смятат, че това е нещо добро.
Вянската Правда се състоеше от много закони и сред тях имаше един, който осъждаше прекомерно властните родители, чиито деца, отчаяни от невъзможността да се спасят от нежелания брак, се самоубиваха. В рода на Сивия пес, за щастие, подобно нещо не се беше случвало никога и Вълкодав реши, че няма смисъл да разправя тия работи на кнесинята.
А тя най-сетне се реши и като отмести поглед встрани, зададе въпроса, който я измъчваше:
— А могат ли вашите девойки… сами да кажат на мъжа, че го харесват?
Вълкодав отвърна:
— Най-често точно така се прави. — И след кратък размисъл допълни: — Онази, която ми подари мънистото, сама дойде при мен…
— Та тя е дете, което нищо не разбира! — неочаквано се разсърди кнесинята. — В името на Златните ключове! Десетгодишна е!… Какво, така ли става — дава ти мънистото и хайде, жени се?…
— Тя ми го даде, а аз го взех — търпеливо обясни Вълкодав. — Можех и да не го взема. А за женитбата… Може тя да си намери някой по-добър… Или майка й да не пожелае…
Още повече, че не допаднах много на майката, каза си той. Какво пък, мънистото в косите му с нищо не задължаваше малката палавница. Според вянския обичай това, че ергенът носи този дар, означава, че той възнамерява да бъде верен на онази, която му го е поднесла. Докато тя не го вземе за мъж. Или не предпочете другиго…
Ала кнесинята се бе разсърдила за нещо на своя телохранител и изведнъж пришпори кобилата си. Вълкодав незабавно срита Сивчо. Обученият жребец дръпна мощно напред и се изравни със Снежинка, която още не бе успяла да препусне стремително. Вълкодав хвана кобилата за юздите и я спря.