Той очакваше господарката да го сгълчи за това своеволие, но не позна. Навела глава, кнесинята седеше неподвижно в седлото и мълчеше. Изглеждаше някак жалка и зашеметена в това си мълчание. Вълкодав също не каза нищо. Близнаците, които бяха успели да се присъединят към тях, се споглеждаха виновно, защото бяха наясно, че не биха могли да попречат на кнесинята да се изплъзне.
Еленя Глуздовна въздъхна и продължи пътя си, като яздеше бавно, с наведена глава…
Отпред вече се бяха показали островърхите галирадски кули, когато насреща им се зададе самотен конник. Вълкодав веднага позна болярина Серт и само въздъхна. Ясно беше, че този път посрещачът е твърдо решен да разбере всичко. Затова не водеше със себе си отроци. За да не станат свидетели на някоя срамотия.
Той препречи пътя с врания си жребец, сетне слезе от коня и кръстоса ръце пред широките си гърди. Дори и да имаш желание да го подминеш, няма да успееш. А освен това кой би могъл да си позволи да подмине един толкова виден войвода. Серт гледаше Вълкодав, който се приближи до него и скочи от коня.
— Къде хойкаш всеки ден с кнесинята? — мрачно попита Серт. — Като си я увардил от убиеца, мислиш, че всичко ти е разрешено, тъй ли? Отговаряй, чуваш ли!
Вълкодав отвърна с равен глас:
— Владетелката ходи където иска и с когото си поиска, а ние с теб, войводо, не можем да й заповядваме.
Боляринът, почервенял, пристъпи към него. Вълкодав не помръдна. Засега не възнамеряваше да прибягва до оръжие, а по-късно щеше да си покаже.
Еленя Глуздовна не се остави да чака, докато инатът и предаността на тези двамата станат причина за някакво нещастие.
Тя повика Вълкодав, протегна му ръка и той я свали от коня. Кнесинята се доближи до болярина и попита:
— Ти, Серт Милованович, си се заел да ме наглеждаш, така ли?
Тя все пак не изрече най-непоправимото. Не се осведоми дали той, боляринът, е дръзнал да задава въпроси за нея, кнесинята. Не. Тя твърде много обичаше стария другар на своя любим баща, за да го обижда по този начин.
— Ами да, заел съм се! — изрева Серт. — Като се върне кнесът, с какви очи ще застана пред него? Твоето чедо се разхождаше с три луди глави… а пък аз, старият глупак, спокойно си стоях вкъщи, това ли да му река?
— С трима телохранители, чичо Серт — неочаквано спокойно го поправи девойката. Все пак не случайно тя беше отсъждала на чия страна е правдата, приемала бе чуждите търговци и бе разговаряла с галирадския народ. — Като двама от тях са избрани лично от теб, а пък третият ме спаси от сигурна смърт. На кого от тримата нямаш вяра, болярино?
Старата Хайгал злорадстваше безмълвно на коня си.
Серт погледна братята Храбри, ту единия, ту другия, а по Вълкодав само плъзна погледа си и така се издаде. Вянинът въздъхна, отбелязвайки междувременно, че близнаците не забравят да оглеждат храстите, полето и ивицата на далечната гора. Все пак бе успял да ги научи на нещо.
А боляринът още повече почервеня.
— Виж какво, момиче, не ме карай да ти припомням времената, когато те шляпах с коприва…
Кнесинята продължи да го притиска и повтори:
— На кого нямаш вяра, болярино?
И тогава Серт допусна грешка. Сграбчи я за ръката.
Вълкодав разбра какво ще направи кнесинята едва ли не преди самата тя да го е решила, и се обля в пот. Тази хватка не й се удаваше особено сполучливо. Пък и против болярина, който кажи-речи от раждането си е носил меч… Но не позна. Вдъхновена от обидата, кнесинята направи всичко безукорно. И… бързо. Учудващо бързо. Така че както си стоеше, важният болярин изведнъж извика и се стовари възнак. Кнесинята моментално го пусна и скочи.
— Добре ли си, чичо Серт?… — попита тя и поруменя от срам.
Вълкодав виждаше колко се свени. Все пак този възрастен мъж навремето я беше дундуркал на колене, беше пял приспивни песни на сирачето без майка. Лежането на земята не си е работа, но Десняка кой знае защо не бързаше да се изправя. Само се надигна на лакът и започна да разтрива жилавата си китка и поглеждаше под вежди — ту смутената кнесиня, ту навъсения вянин, ту близнаците, които едва сдържаха смеха си, ту старицата на коня. Когато срещна погледа на Поразяващото Копие, тя му се изплези.
— Исках господарката да може да се брани — рече Вълкодав. — Дори ако убият всички ни. И мен, и тях — той кимна към братята, — и теб…
— Няма защо да ме оправдаваш! — прекъсна го кнесинята. — Не ти си искал да направиш нещо, а аз те карах!
— Е, какво, дърт пън такъв? — поинтересува се дойката. — Всичко ли разбра? За забавленията на чедото? Или още обяснения искаш?