Боляринът най-сетне се изправи и без да каже нито дума, започна да отупва прахта от дрехите си. Кнесинята го заобиколи и направи опит да надзърне в очите му — дали не се е засегнал? По-нататъшният ход на събитията според Вълкодав също беше лесно предвидим. Боляринът грабна своята „щерчица“ със светкавично движение, което май изцяло й бе убягнало. А след това я курдиса на коляното си и се зае да я пляска, както го бе правил навремето…
Вълкодав, разбира се, не се намеси.
А след няколко дни в крепостта долетя поредният гълъб и глашатаите разгласиха из града щастливата вест: кнесът се връща у дома, кнесът пристига от Велимор. Че и грамота носи за обичта и съгласието с великия южен съсед. Хора, радвайте се!
И хората се радваха.
Денят, в който кнесът се завърна в града, се случи подгизнал и сив. Тъжният — като есенен — дъжд бе завалял още предния ден. Понякога небето се уморяваше да рони сълзи, но никъде не се дяваше тежката мъгла, паднала досами земята. Без да бърза, вятърът търкаляше по морето ниски лениви вълни и почти по водата се плъзгаха мокрите валма на облаците, които нямаха край. Градът бе настръхнал и помръкнал, дори зелената трева върху покривите сякаш бе изгубила цвета си. В такова усойно време на човек му се искаше да се затвори между четири стени и да се занимава с домакинстване под съпровода на пеещия в печката огън. И хич да не мисли за влажния сумрак навън. Който с ръка на сърце дори не може да бъде наречен ден. Откакто се помнеше, на Вълкодав не му се бе удавало да си стои на топло в лошото време. Така беше прието у тях: жените и котките шетат вътре, а мъжете и кучетата — из дворището. А после седем години не само че не бе виждал дъжд и сняг, а изобщо бе забравил как изглеждат небето, слънцето и облаците. Предния ден вечерта, предвиждайки, че времето ще се развали задълго, кнесинята му беше наредила да прекара следващия ден у дома си, защото и тя самата не възнамеряваше да напуска крепостта. Но тъкмо бе изрекла заповедта, по подгизналия главен път, препускайки през глава и разпръсквайки кал, в града пристигна вестоносец и съобщи, че се очаква кнесът да пристигне на другия ден. И дъщерята, разбира се, реши да тръгне да го посреща. Вълкодав знаеше, че ще се опитат да я спрат, но тя няма да ги послуша.
Когато дъждовните облаци станаха от черни синкави, Вълкодав оседла коня си, сложи наметалото с качулка и пое към прикъта.
Той се придвижваше по тъмната безлюдна улица, като рядко срещаше самотни стражи и си мислеше, че когато тръгнат да посрещат кнеса, ще трябва да е с оголена глава — качулката му пречеше да вижда какво става наоколо — и тогава влагата ще слепи косите му, ще започне да се стича по врата му, ще се пропие в ризата му и ще остави петна по хубавата кожена туника… Добре поне, че ризницата не хваща ръжда…
Вчера ликуващият Тилорн му бе показал над какво се бяха бъхтили с майстор Коприва цяло лято: една желязна лъжица, покрита с лъскава като огледало метална плака. Цялата, освен крайчето на дръжката, за която я бяха държали, за да я топнат в разтвора.
— Скоро Коприва ще започне да покрива с това ризниците! — каза ученият. — Представяте ли си каква цена ще започнат да искат за веществата си арантите, ако научат каква е работата?
Лъжицата тържествено бе подарена на Ниилит и девойката незабавно я изпробва: зае се да разбърква зеленчуковата супа, която къкреше на глинената печка. Лъжицата пареше и Ниилит уви дръжката с парцал. Вълкодав се сети, че използваните от Коприва кристали се смятат за отровни и попита Тилорн ще става ли после супата за ядене. Доколкото бе наясно, учените не винаги се сещаха за подобни дреболии. Тилорн само махна с ръка. Той се притесняваше за съдбата на финото покритие не по-малко отколкото Вълкодав за Прилепчо, когато наместваха крилото на зверчето. А пък Ниилит се притесняваше и за лъжицата, и за Тилорн, и за супата от спанак. В нейната родина не готвеха такава, рецептата беше на Вълкодав и тя не бе сигурна в нищо. Любопитният Зуйко (от когото бяха изтръгнали страшна клетва — чрез ядене на малка бучка пръст! — да мълчи за видяното) доведе дядо си, дърпайки го за ръката, а пък с дядото в кухнята дойде и Еврих, който бе помагал за мазането с разтопен восък на парчетата кожа. От рамото на вянина изхвърча развълнуваният Прилепчо и с писък закръжи под тавана… Събра се цялата челяд. Накрая извадиха лъжицата от гърнето, без да я избърсват. Ниилит я изми и изтърка от нея остатъците от спанака…
Чудното покритие заблестя като слънце. Тилорн грабна Ниилит и затанцува с нея до печката.
— Трябва да се направят такива за витязите — посъветва го Вълкодав. — Сигурно веднага ще забравят за разправиите си кой ще яде със сребърна, а кой с кокалена лъжица…