Кнесинята жадно се взираше напред и Вълкодав видя, че тя много се вълнува. Всеки миг сред мъглата щеше да се покаже познатият стяг — бялата птица в полет върху ален фон — и бащата владетел щеше да притисне към гърдите си своята дъщеря хубавица, която от самото начало на пролетта се бе грижила разумно за неговия град. Нима кнесинята имаше за какво да трепери като хлапак преди Посвещението, което щеше да го причисли към мъжете? Може би се страхуваше, че кнесът няма да я похвали?… Но защо?…
— Като ги зърнеш, не се втурвай веднага напред, господарке — предупреди я Вълкодав, когато се качваха на конете. — Само ако си сигурна, че насреща си виждаш баща си. Всичко се случва…
— Виж го ти как командва, срамота!… — веднага се размърмори Хайгал.
Вълкодав си замълча, пък и какво би могъл да каже на заядливата старица, обаче кнесинята прояви неочаквана кротост и рече само:
— Както кажеш…
Заедно с нея пое да посрещне вожда Лъчезар със своите юначни отроци, които яздеха бързи и яки коне и се пръснаха далеч напред по пътя, за да съгледат челния отряд на кнеса. Самият Лъчезар яздеше редом със своята „сестра“ и отначало все гледаше да мине от дясната й страна, за да застане между нея и Вълкодав, но кнесинята му заповяда да застане отляво и боляринът не посмя да не се подчини, макар че се нацупи. А Вълкодав този път яздеше малко по-напред. Свалил бе качулката и усещаше как влагата пропълзява под дрехите му.
Той не се оглеждаше към близнаците, чиито коне следваха в тръс Снежинка, кобилата на кнесинята. Какво имаше толкова да се оглежда. Всеки от тримата бе наясно какво да прави в случай на необходимост.
Кнесинята се бе умълчала, свита под наметката от щавена кожа, която не пропускаше дъжд. Сякаш не посреща любимия си баща, помисли си Вълкодав, ами… Тя очаква от тази среща нещо, което не я радва особено. Изведнъж го осени. Дали пък нея е сватосал твърде грижовният родител?… Сигурно точно затова се бе заела да разпитва за това как е при вяните, случва ли се да не е по любов… Такова нещо може да й дойде наум, само ако на нея самата всеки момент й предстои подобно. Ами да, сватосал я е! За някой от личните мъже на Велимор. Милостива Повелителко на Съдбите, направи така, че да не е съвсем стар, зъл и противен.
На Вълкодав му дожаля за кнесинята, на която не само че не можеше да помогне в тази беда, но и не умееше да намери дори разумна дума за утеха. Освен това през ума му мина мисълта, че ако нещата наистина стоят така, ще трябва някой да се мести да живее другаде. Дали кнесинята ще иде във Велимор? Или пък знатният жених — при новите роднини и новите си съюзници?… И ако се падне на кнесинята да замине, дали тя ще пожелае да вземе него, Вълкодав, със себе си? И какво ще правят тогава Тилорн, Ниилит и Еврих, дядо Варох и внучето му Зуйко?…
Такива ми ти работи, помисли си той и се подсмихна. Нито те могат без мен, нито аз без тях. Семейство. Моето семейство…
И в този миг зад сивата дъждовна завеса долетя тихият, поради голямото разстояние, но ясен и звънък глас на рога.
Еленя Глуздовна, то се знае, на мига забрави всичките си обещания и понечи да препусне напред. Вълкодав, който нарочно яздеше пред нея, я спря, хващайки юздите на кобилата й. И не ги пусна дори тогава, когато от мократа мъгла пред тях изникна един разчорлен отрок.
— Кнесът!… Пристига кнесът, зърнах го с очите си!… Ей ги, вече се виждат…
През пелената на дъжда наистина вече се очертаваха силуетите на конници. Чуваше се смях, ехтяха радостни гласове.
— Догонвай ме, сестро! — каза Лъчезар и се понесе напред по обраслия с трева път.
— Чуваш ли вече гласа на татко ти, почитана господарке? — попита Вълкодав.
Кнесинята само кимна. Тя гледаше Вълкодав почти с някакво отчаяние. Така, сякаш не искаше да я пуска. Вянинът пусна юздите и каза:
— Да вървим.
Кобилата й пристъпваше от крак на крак, нетърпелива да препусне след всички останали. И когато й бе дадена тази свобода, буквално полетя напред.
Сигурно Еленя Глуздовна наистина се беше метнала на майка си. Широкоплещестият, среден на ръст мъж, който прегърна бащински, имаше тъмна къдрава коса. Единственото, по което двамата си приличаха, бяха очите — сиви, бистри като кладенчова вода. Кнесинята плачеше на глас и се притискаше към бащините гърди, като нехаеше, че коженият плащ се беше разтворил и студеният дъжд мокреше зелената й карирана вълнена рокля.
— … Колко си отслабнала, станала си кожа и кости! Докато ме е нямало, май си престанала да се храниш? Пък аз смятах, че само велиморските хубавици се стараят да станат кльощави и бледи, мислех си, че нашите са по-умни… Ама и ти си същата! — сгълча я ласкаво кнесът, като се стараеше да овладее треперенето на гласа си. После погледна над главата на щерка си и срещна погледа на Вълкодав, който стоеше само на две крачки разстояние. Глузд Несмеянович внимателно огледа новия човек и лекичко побутна кнесинята по рамото. — А този, дето те съпровожда, кой е? Не си го спомням…