— Това е вянски главорез, роднино — обясни Лъчезар. — Дъщеря ти е прекалено добра, владетелю: храни с твоя хляб разни готованци…
Кнесинята вдигна рязко глава и впери поглед в него. Ако не ставаше дума за такава красавица, Вълкодав би казал, че гледа свирепо. И още нещо. Лъчезар сигурно отдавна се развличаше, благодарение на омайващия прах. Хората с всичкия си ум в главата не се държат така. Не повтарят поред все едни и същи грешки.
— Това е телохранителят ми! — със звънтящ глас каза кнесиня Еленя.
— Нима? — учуди се кнесът. — Че на кой друг, освен мен, си нужна, че да те вардят?… — Отпрати с ръка Вълкодав и каза: — Хубаво, сега си върви заедно с твоите отроци, вянино. После ще видим каква е работата.
Вълкодав не се помръдна от мястото си.
— Щом вянинът мълчи, значи има причина за това — рече кнесът и погледът му стана много внимателен. — Ти умееш ли да говориш, телохранителю?
— Добри хора са счупили носа му, ама май още не са му отрязали езика — каза Лъчезар подигравателно. — Макар че си е заслужавало…
— Прощавай, владетелю — тихо каза Вълкодав. — Аз служа на твоята дъщеря, а не на теб.
Витязите и слугите, които бяха съпровождали кнеса във Велимор, с любопитство поглеждаха странния приближен на кнесинята, удостоен от нея с подобна чест за незнайни заслуги. Ала Глузд Несмянович гледаше Вълкодав с чувство, в което прозираше одобрение.
— Че от кого ще я пазиш, щом е с мен? Освен аз самият да напляскам чедото си…
— Владетелката ме храни, за да пазя добре — рече Вълкодав. — И аз просто си върша работата.
Тук отново се намеси кнесинята и на скоропоговорка заразправя на баща си как са се опитали да я убият на тържището. В разговора се намеси и Лъчезар. Той не криеше своята неприязън към своенравния вянин, вярно, без да го обвинява повече в сговор с убиеца. Сега според думите му излизаше, че той преди всички е забелязал опасността и пръв би закрил сестра си с тяло, ако не е бил съборен на земята от тромавия телохранител.
Вълкодав яздеше отдясно на кнесинята, като леко изоставаше от нея и мълчеше. Беше му все едно. Няколко пъти усети върху себе си въпросителния поглед на кнеса. Нека си гледа. Той само си вършеше работата — охраняваше, а разговорът между големците не го засягаше.
Когато наближиха градските порти, пътят се изпълни с посрещачи. Гражданите се бяха затъжили за своя кнес. Май жителите на Галирад обичаха Глузд Несмеянович не по-малко от неговата умница дъщеря. Щастлив народ, помисли си Вълкодав. Когато протягат на един вожд децата си за благословия, това все значи нещо. До слуха му долитаха откъслечни думи: хората приветстваха кнеса и го уверяваха, че кнесинята ги е управлявала мъдро и справедливо. Вълкодав се надяваше само на едно — шумът и виковете да не му попречат да разпознае, да речем, шепота на кинжала, напускащ ножницата. Или тихото бръмчене на изопваната от стрела тетива…
Ала сега Боговете гледаха от висините към Галирад с благосклонна усмивка. И свитата, и посрещачите благополучно пристигнаха в прикъта.
В крепостта кнесът веднага се усамоти с дружината си и със своята дъщеря помощница. Изглежда, имаше работи, чието обсъждане не търпеше отлагане. Вълкодав отведе Сивчо в конюшнята, размишлявайки по въпроса, че при вяните никога не се прави така. Там затваряха завърналия се от дълго пътуване в отделна стая, без да го допускат особено до общия живот на домочадието. Ами ако докато е обикалял из незнайни земи, се е пропил с някаква нечистотия?… Току-виж това изобщо не е той, а някой зъл дух, приел облика на човек?…
Все пак сигурно имаше право старецът, с когото му бе писано да си поприказва на брега. Какъвто е животът, такива са и обичаите. Какво щеше да стане с големия търговски град, ако с пълна строгост се почита домашният праг, а пък новопристигналият кнес бъде приет като чужд човек?…
Вълкодав изпитваше желание да се върне в дома на Варох, хубавичко да се наяде и после може би да подремне на топло, но нямаше право да го стори. Трябваше следобед да е на разположение на тържището, където кнесът щеше да разговаря с гражданите, за да ги уведоми как е минало пътуването, с какво се е върнал от него. Защото ако не го стореше, още вечерта из града щяха да плъзнат разни слухове. Което нямаше да е хубаво.