Когато Вълкодав влезе със Сивчо в конюшнята, завари коняря Спел да посреща на гости мятелника Зичко Живлякович. Двамата се бяха разположили върху купчина слама и се гощаваха, за да отпразнуват благополучното завръщане на кнеса. Ето какво се случва, когато нямаш навика да почукаш преди влизане, помисли си Вълкодав. Без да иска се бе натрапил, така излизаше.
— Да ви е сладко — рече той, докато ги подминаваше. Нямаше нито да се учуди, нито да се засегне, ако му отвърнеха с думи, от които да проличи, че гощавката е само за двама, а третият е излишен. Но Спел, чиято коса имаше досущ цвета на слама, зарадвано заръкомаха и посочи на Вълкодав малката глинена бутилка.
— Ела при нас, Вълкодаве! Да пийнем за здравето на кнеса и кнесинята…
Колкото и да бе странно на пръв поглед, особнякът телохранител му харесваше. Сигурно понеже онзи чудесно се грижеше за Сивчо, без да прехвърля това задължение на слугите.
— Благодаря — отвърна Вълкодав. — Може да хапна от мезето, но недей да цапаш чашката. Тепърва ще съпровождам владетелката до площада…
И се залови да четка коня, който вече беше заврял муцуна в хранилката.
— Виж го ти, същинска мома, достраша го да пийне капка кладенчова вода — чу той думите на Зичко, който тихо се изсмя.
— Такъв си е — съгласи се Спел. — Нищо, че има мустаци. — И подвикна: — Ей, вянино, какво реши?
Вълкодав се усмихна. Не се обиждаше на такива безобидни подмятания, само това липсваше. Сивчо извръщаше глава към него, въздишаше, побутваше го с нос по рамото.
— За нашата господарка — долетя зад ъгъла гласът на Зичко. Дочу се звукът на изливащо се в чашата вино. — Жалко, ама какво да се прави — продължи старият слуга. — Време е да се изживее животът, всяко нещо е с времето си…
Да, точно така: кнесът е сватосал дъщеря си! — веднага се досети Вълкодав. Всичко както си му е редът. Тепърва ще оповестят на народа, а пък верните слуги вече са научили как стоят нещата.
Виното потече в другата чаша и Спел потвърди догадката на телохранителя:
— За новото гнездо — да се стори по-топло от старото на нашата гълъбица.
— Много искаш — измърмори старецът. — Къде се е чуло и видяло в чуждата къща да ти е по-сладко, отколкото в бащината?
Те пиха. Чу се как Спел сочно захапа кисела краставица, приготвена по прочутата вянска рецепта. Вълкодав потисна желанието си да попретупа работата и продължи да действа с четката.
— Какво пък, добре се омъжва! — започна да разсъждава на глас младият коняр. — С една дума — за велиморец! Сигурно още на другия ден ще се къпе в злато. А като я прегърне, като я целуне…
Той се засмя.
— Ой гиди, палавнико — измърмори Зичко, но по гласа му се усещаше, че се усмихва. Вълкодав поглади Сивчо, плесна го загладената задница и излезе в общото помещение. Изобщо не се съмняваше, че слугите са разузнали всичко за годеника. И за рода, и племето му, и за това дали неговата младост и красота са равни на невестините. А щом е така, значи сега ще споделят наученото и с него.
Като забеляза телохранителя, Спел потупа с длан сламата до себе си.
— Хайде, вянино, мезето свършва!
Ала в паницата с ухаеща саламура още плуваха крехки малки краставички. Устата на Вълкодав моментално се изпълни със слюнка. Той седна, взе една краставичка, учтиво благодари и захрупа.
— Значи жениха си го бива, а? — след малко попита той.
— По-добър не може да се намери! — откликна Зичко. — Вярно, родом е сегванин, но иначе е от личен по-личен велможа. Страж на Северните порти!
Всички знаеха, че сред Стражите на велиморските порти имаше и безродни люде. Но лоши или поне посредствени воини — никога. Вълкодав никак не обичаше да разпитва, но понеже работата засягаше кнесинята, не се сдържа и сипа още масло в огъня:
— Сигурно е стар, плешив и беззъб…
— Щеше ли нашият владетел да даде чедото си на такъв! — възмути се Спел, който вече си беше приятно пийнал, а пък Вълкодав си помисли: и още как би го дал, ако цената е Галирад. Докато конярят разпалено продължи: — Слугата на кнеса, дето придържа стремето му, е видял с очите си жениха и ни каза. На години бил млад, но разправят, че делата му стигат за седмина старци, че и за други ще остане. Горлуша, слугата, се кълнеше… снагата му била юнашка, имал коси като злато, ей такива мустаци и очи, по-чудни от халисунски сапфири…
Макар че току-що бе съжалявал сватосаната владетелка, вече беше готов да брани годеника й така, сякаш Вълкодав го бе одумвал.