— И родът му е добър, нищо че е сегванин. Самият той е кунс и син на кунс, пък и името му е такова, дето подобава на вожд: Винитар!
Никой не би заподозрял по лицето на Вълкодав, че това име означава нещо за него. Той кимна, дояждайки бавно краставицата, като чакаше Спел да каже още нещо интересно. После отбеляза:
— Чувал съм, че навремето тук наблизо имало един кунс, Винитарий…
— Ами да, точно за сина му говоря — радостно обясни Спел. — Бащата, видиш ли, си е преиначил името така, че да звучи като арантянско, пък синът не иска — и с право.
… Синът, мислеше си Вълкодав, синът на Винитарий. Съвсем скоро ще закарат кнесинята при него, жена да му става. И сигурно той, Вълкодав, ще я закара. За ложето на сина на Човекоядеца. Защо? Защо точно нея?…
— Нищо не ядеш, момче. — Зичко Живлякович му подаде комат пресен ръжен хляб и голямо парче крехко месце, здраво поръсено с хрян. — За какво си се замислил? Виж, тебе кнесинята със сигурност ще те вземе в свитата си, пък и като нищо ще те остави при себе си. Пък и да не го стори, все пак ще видиш Велимор, разправят, че страната е чудна…
Вълкодав кимаше и хем го чуваше, хем не го чуваше. Усещаше с отчаяние как се ражда и расте в гърдите му познатата болка. Пълни четири седмици не му се бе случвало и той, глупакът, вече се бе обнадеждил, че се е отървал от нея, благодарение на вещите лечители… Как пък не. Опита се да се възпротиви, но това не беше в човешките възможности. Кашлицата се изтръгна от гърдите му като поток, разкъсал бента. Хлябът с хряна и парчето месо падна на сламата. Вълкодав безпомощно се сви, опитвайки се да изхвърли от себе си обзетите от пламъци дробове. Прилепчо, който душеше нещо из гредите под тавана, с жален вик се стрелна като камък на рамото му…
… Понякога в каменоломните докарваха робини за разтуха на надзирателите. Каторжниците, отдавна забравили как изглежда една жена, дълго обсъждаха такива събития. Само Сивия пес въртеше чука с мрачна свирепост, дрънчеше с оковите и отказваше да проумее защо не се отваря земята, защо не се сгромолясва небето, за да погребе под отломките си Скъпоценните планини…
И ето че веднъж покрай него мина Вълка, нарамил съпротивляваща се девойка. Тогава Сивия пес научи, че понякога дори веригите се късат, ако силата ти дойде отвътре. Разбира се, не успя да строши главата на Вълка и да свали от рамото му момичето. Бързо го повалиха на земята, вързаха го и го завлякоха при стената, да го нашибат с камшиците. Нито за пръв, нито за последен път. Така го млатиха, че някой не толкова издръжлив би пукнал. Но най-лошото дойде после. Когато отвори очи, Сивия пес зърна надвесилия се над него Вълк. А редом с него бе застанала онази девойка. Весела и доволна. На какво я бе научил в прегръдките си Вълка и имало ли е на какво да я учи той така и не разбра. Тя се усмихваше на Вълка и с кискане се умилкваше и на още някой, от мястото до стената не се виждаше. После взе от Вълка камшика и…
Доколкото бе известно на вянина, впоследствие тя рядко се бе разделяла със същия този камшик. И малцина сред надзирателите й бяха равни по жестокост. Освен това се мълвеше, че от Вълка (а може би не от Вълка), тя се била сдобила с дете, което затрила в рудниците. Беше много хубава, много. После я бяха видели с някой от големците и слугите й се кланяли с почит, викали й господарке…
Вълкодав изпита чувството, че вътре в стомаха му нещо се изопва до предел и се къса, а веднага след това дойде облекчението.
— … Това е младежта… — достигна до съзнанието му мърморенето на Зичко Живлякович. — Мислят си, че всичко могат. Дори отказват да се сгреят след толкова мръзнене. Глей го как буха!
Старият мятелник обърна бутилката над чашата и с надежда я разклати. От бутилката се търкулна само една капка.
— Нищо ми няма — дрезгаво рече Вълкодав. Конярят Спел вече бе вдигнал комата и почистваше сочния резен месо от полепналите сламки. Вълкодав взе хляба и предложи едно парченце на Прилепчо, който обаче не пожела да се гощава. Пък и на него самия му се беше отщяло да яде, но бе късно за учтив отказ. Той само избърса устата си с длан, като при това леко я наплюнчи. Усещаше в устата си твърде познатия отвратителен вкус, но до последно не му се вярваше. После издебна момента и когато незабелязано за останалите погледна дланта си, видя върху нея алена кръв.
Кнесинята излезе от палата ръка за ръка с родителя си. Тя вървеше спокойно и мълчаливо, но като я гледаше, Вълкодав кой знае защо си спомни как отиват на смърт осъдените, които са силни духом. Какво има?…