Конярчето изведе кобилата Снежинка. Вълкодав, както обикновено, отиде да качи владетелката на седлото. Хвана девойката през кръста, вдигна я и я сложи да седне на гърба на кобилата… и в този миг Еленя Глуздовна изведнъж го хвана за ръцете, сграбчи го така, сякаш се дави в безпросветен въртоп и няма кой да я спаси. Вълкодав вдигна очи, срещна молещия й, изпълнен с отчаяние поглед и усети как някаква лапа с остри нокти стисва сърцето му. Но от всички страни гледаха воини, велможи и слуги, че и велиморци, и мигът отлетя, кнесинята пусна ръцете му и се зае с юздите. Вълкодав се намръщи, метна се на Сивчо и се нареди отзад, защото не знаеше как ще язди господарката — отляво или отдясно на баща си.
Когато напуснаха крепостта, Вълкодав изпита чувството, че хората от сутринта не са се разотивали по домовете си и все тук са стърчали в очакване на своя кнес. Той се оглеждаше наоколо с обичайната си бдителност. Мисълта за кнесинята и за нейния годеник му досаждаше, пречеше му да се съсредоточи и той гледаше да я пропъди.
Точно затова, мислеше си, телохранителят не бива да откровеничи с онези, които са го наели, не бива да споделя своите и да изслушва чуждите преживявания. Ако тогава, на брега на реката, се бях поддал на любопитството й, кнесинята би научила КОЙ е видял сметката на бащата на бъдещия й годеник. И защо го е сторил!…
Освен това той непрекъснато усещаше в ръцете си нейните пръсти и недоумяваше защо тя вървеше така, сякаш е осъдена на смърт. Дали не знае нещо за сина на Човекоядеца?… Едва ли. Градът си е град, но ако момъкът беше развратник или злодей, кнесът сигурно не би му дал любимата си дъщеря…
Вълкодав видя, че кнесинята се бе овладяла напълно. Тя яздеше със спокоен израз на лицето до родителя си и дори махаше на хората. Ето сега Глузд Несмеянович я притегли към себе си, погали я по косите, каза й нещо на ухото или по-скоро почти изкрещя, за да го чуе тя сред гълчавата. Кнесинята не се огледа за телохранителя, но той отново усети безпомощното, отчаяно ръкостискане, с което сякаш му бе казала: защити ме!…
Дали някой друг не й е легнал на сърцето?… — размишляваше той, докато излизаше след владетелите на пазарния площад и се оглеждаше бдително.
— Не се бой, вянино! Вече сме учени, ако някой замисли нещо, сами ще му извием врата!… — долетя до него нечие закачливо подвикване. Вълкодав погледна натам, за да се убеди, че викът не цели да го заблуди. Кнесът слезе от седлото и лично помогна на щерка си да стори и тя същото.
Вълкодав се забърза и се доближи до тях. В местата, където има струпани хора, той се спешаваше последен.
… Не, тя няма приятел, дето й лежи на сърцето. Инак щях да знам. С приятеля копнееш да се виждаш, да си поприказваш с него, да го приласкаеш. А кнесинята — ту заедно с нас в гората, ту при хората, ту с дойката в палатите си. А може този приятел да е такъв, че са й забранили да го вижда, та дори и да мечтае за него? И това не е: тайната любов се забелязва повече от явната…
Честно казано, отдавна и май безвъзвратно бяха отминали времената, когато градът действително можеше да изпрати своя кнес с посланичество, а после да му поиска строг отчет за неговата мисия. Но на хората им харесваше, че едва завърнал се у дома, техният кнес по стар обичай отива на площада при народа, за да отговаря за делата си.
Кнесът говореше прав, застанал на дъсчен подиум. Кнесинята стоеше с едно стъпало по-ниско от баща си, а на следващото стъпало под нейното, както обикновено с кръстосани на гърдите ръце, се бе изправил Вълкодав. Вече бяха престанали да го сочат с пръст. Добрите галирадци бяха свикнали, че тяхната любимка навсякъде е сподирвана от мрачния телохранител. Вълкодав оглеждаше пазарния площад, задръстен от тълпата. Продължаваше да усеща на китката си пръстите на кнесинята. Като клеймо.
Кнесът говореше хубаво. Не прекалено сбито, нито пък твърде подробно, всичко бе казано с мярка. Той знаеше кога да се пошегува, как да те накара да се гордееш. Галирадските старейшини и светите влъхви попиваха всяка негова дума, седнали в дървените кресла под пъстрия кожен полог — дар от улицата на занаятчиите. Вълкодав слушаше с четвърт ухо и се поглеждаше назад към кнесинята. Какво би могъл да стори за нея?… Само още веднъж да обходи тълпата със зорко присвити, почти немигащи очи…
Симураните са онези чудни същества, които приличат на огромни кучета, но са дарени с криле, за да летят. Тези криле са им дадени от Бога на бурите като награда за това, че веднъж техните предци успели да смекчат гнева му. Те гнездят високо в планините и никой няма власт над тях. Подчиняват се само на вилите — крехките Повелителки на облаците с големи очи. „Не викай «мъко моя» — гласи една вянска мъдрост. — Почакай да видиш мъртъв симуран…“