Вълкодав

По неволя в безсмъртието вярваш, додето живееш.
Ако умреш — светът не ще усети, че те няма.
Не ще трепне луната, звездите не ще изтлеят,
ще окапе листото, но гората ще си остане.

Докато си дете, се смяташ за пъп на вселената,
венец, огледало, върхът на човешкото племе;
мислиш, че само за теб е светът сътворен,
ако изчезнеш — и той ще изчезне в същия ден.
Но ето че когато се отворят последните врати,
съзнанието угасва — а светът си е както преди.

Ти ревностно бълнуваш, прошепваш заветното име,
на чуждата сватба със чужди гости пируваш,
зает си със работа, нещо желано бленува
за бъдния ден разсъждаваш, сякаш е минал.
Сякаш цялата вечност пред теб предстои,
и изведнъж се препъва сърцето в твоите гърди.

Някой там, над звездите, отвъд последната граница,
не иска повече да брои миговете в твоя живот.
Идва край. Пустота под краката. Затворена страница.
И човекът го няма — а дали изобщо е бил?
И няма вече надежди, няма любовна мечта,
само поражение, над победите ти прежни надделяло.
Мислил си: сега ще полетя, та вече съм с крила!
А те са се прекършили, и мирозданието не е разбрало.

9. Сивата козина

Песът се събуди в гората. В чудна борова гора, с която се славят изконните вянски земи. Тъмнокафявите, сивеещи в ниското дънери, тържествено се въздигаха под самия небесен купол и там, на недостъпна дори за фантазията висота, вятърът леко полюшваше синкавите корони. А долу, под сянката на исполините, като зелени свещи се издигаха смриките, къдреха се обсипаните с горски плодове храсти и се стелеше килимът от горски билки и мъх, гдето до късна есен никнеха гъби…

Песът се изправи: имаше дълги сиви лапи, мощно мускулесто тяло и пухкава, леко извита опашка. Гъстата четина на врата му бе разделена на две от кожен каиш. Върху нашийника нещо блестеше като капка роса, уловила слънчев лъч. С крайчеца на окото си песът зърна светлинката, която се преливаше във всички цветове на дъгата, но не му се удаваше да извърне глава, за да види какво е това.

Наостри уши, подуши въздуха, трепна, защото разбра, че трябва да бърза.

И побягна, воден от миризмите, които долавяше само той. Отначало тичаше в тръс, сетне, когато отляво се ширна низината и отпред се появи плътната сянка на еловата гора, полетя на големи скокове напред. Не беше тръгнал на лов, нито се криеше от врага, но по стар навик стъпваше съвсем безшумно, носен от яките си лапи.

Момиченцето извади от гнездото от трева розовата гъбка, усмихна се, целуна кръглата мъхеста шапчица и сложи улова си в кошницата, доста натежала от разсъмване насам. Щом намереше поредната гъбена челяд, детето оставяше кошницата на земята и събираше гъбите в ръце или в полата си, а после накуп изсипваше всичко.

Отдавна молеше да й изплетат нещо като кош от брезова кора, да го носи на гърба. С такива отиваха в гората по-големите деца. Но нямаше кой да чуе молбата й. Майката я смяташе не само за грозничка, но и за твърде слаба — ще се пресили, ако носи по-тежък товар. А кошницата побира толкова, колкото побира, и не се пълни повече.

Момиченцето изправи гръб и се протегна, после седна на камъка, чийто хълбок бе обрасъл с петнист жълто-черен лишей. Майка й бе забранила да сяда на камък, за да не настине. Наистина й стана студено, но не се изправи — от инат. Все едно, тази година нямаше да й изплетат кош, да го носи на гръб. Добре, че поне я взеха в гората да бере гъби. А не я бяха натирили, както обикновено, да изкупи вината си, като изкара на паша патките, връчвайки вретеното и къделята със строгата заръка да изпреде покрай пашата цяло кълбо ленени конци…

Момиченцето почеса падинката между ключиците, там, където навремето бе висяло слънчицето мънисто, и въздъхна. Заради туй мънисто пролетес изяде такъв пердах, че от болка не можеше да сяда. А после надълго и на широко й обясняваха какъв срам бере родът заради нея, неблагодарницата. Направо да не повярваш. Да даде знака на бъдещата си женственост на първия срещнат, на човек, когото вижда за пръв и последен път… Че и без разрешението на майка си. Че и да изпревари по-големите си сестри! Поне да беше добър човека, а не оня хубостник с лице на истински злодей…

Щом не знаеш да пазиш, сгълча я мама, значи нямаш нужда от ново мънисто, безсрамнице. Докато не туриш вълнена пола…