Ех, да можех него да помоля, помисли си детето. Той веднага щеше да ми изплете коша.
Чуждият човек се появи откъм елите. Момиченцето го забеляза и уплашено се хвана за хълбоците на камъка, на който седеше. Черните ели лежаха насред светлата борова гора като островче от чужд, лишен от слънце, враждебен свят. Там не растяха нито ягоди, нито гъби. Само смъртоносните отровни гъби, бледи и сивкави на цвят, все някак си пробиваха път през слепналите се иглички и леко мъждукаха сред мъртвешката тишина…
И Борсуците, и Петнистите елени страняха от елака. Малката никога не се ходеше там, пък и сега гледаше да стои далеч от омагьосаната гора. Улисана в търсенето на гъби, тя от само себе си са бе озовала до поляната, откъдето се виждаше обрамчващата я черна граница. Ала май и толкова стигаше, за да се докосне до злото. Защото чуждият човек вървеше право към нея.
Страхът пресуши гърлото й и вкопчените в камъка пръсти омекнаха. Май трябваше да търти да бяга. Мъжът крачеше с големи, сигурни крачки. Широкоплещест мъж на средна възраст, с тъмна брада. Как ли пък ще избяга от такъв. А може да не й мисли злото? Да се е изгубил в гората и иска да я попита за пътя?…
Но той не приличаше на човек, потеглил на път. Той се усмихваше и от това изглеждаше още по-страшен.
Когато му оставаха десетина крачки, момиченцето най-после хукна, като заряза кошницата. И веднага отзад клонките на калуната запращяха под ботушите на преследвача. Тя тичаше като зайче, с безпогрешното предчувствие, че ей сега ще я настигнат. Пращенето на ниския храсталак се приближаваше все повече, човекът неразбираемо ругаеше през зъби и не оставяше гонитбата. Сигурно вече без да се усмихва. Ако малката успее да всее паника у възрастните и те разберат, че някой е посегнал на чедото им…
Момиченцето почти достигна гъсталака на хвойната, спасителен според нея, незнайно защо. Но не успя да се шмугне в него. Насреща й, облъхвайки я с кучешката си миризма, се изви в скок рунтав сив звяр, прехвърча над храстите и се изправи на пътя между нея и преследвача й. Полудив, невероятно свиреп пес от прочутата вянска порода. От онези, дето и вълчата глутница за нищо я нямат. Отдалеч като нищо и сам минаваше за много едър вълк. На шията на песа имаше кожен нашийник, а върху него като скъпоценен камък блестеше с всички цветове на дъгата кристално мънисто.
Момиченцето, което звярът насмалко не събори, от изненадата и от поредния уплах се просна на земята, но тутакси скочи на крака и запристъпва назад, докато не опря гръб в дървото. Никога преди не бе виждало това куче и нямаше за кога да мисли чие е и кой го изпраща на помощ.
Песът не лаеше. И не ръмжеше. Стоеше неподвижно, с щръкнала на врата козина и с оголени страшни остри зъби. Когато човекът направи крачка встрани, песът стори същото.
Човекът далеч не беше страхливец.
— Ти чие си, кученце? — спокойно, дори ласкаво попита той, решен за начало да успокои песа. Той не му повярва и продължи да се зъби. Момиченцето, широко отворило очи, ги гледаше и се притискаше към дървото така, сякаш се надяваше то да се разтвори и да я скрие в дънера си. Защото виждаше, че ръката на мъжа бавно пълзи към ножа на колана.
Междувременно човекът се убеди, че кучето не води подире си също толкова свирепия си господар вянин. Шеметно се наведе, грабна от земята гнилата, обрасла с мъх пръчка и замери песа с надеждата да го разяри и подтикне към необмислен скок. В другата му ръка някак от само себе си изникна остър ловджийски нож.
Песът наистина скочи. Само че подрани. И изпревари очакванията на противника си. Мъжът се беше наканил с удар в муцуната да се отърве от зъбите на звяра и да забие ножа в сърцето му, ала челюстите на песа щракнаха като капан, в които се озова ръката, стиснала оръжието. Човекът изрева кански от болка, а костите под лакътя изпращяха досущ като храстите под тежките му стъпки. Песът го повали като парцалена кукла, пусна вече безопасната ръка и стъпи с лапи върху гърдите му.
Човекът много обичаше опасните двубои и отдавна се бе отказал да брои победите в онези от тях, в които се беше справял и с още по-тежки положения. Не изпита особен страх дори когато острите като кинжали зъби зловещо изщракаха над гръкляна му. Но се уплаши до гърч едва когато видя ОЧИТЕ. Сиво-зелени, не беше виждал никога досега куче с такива очи. А и ПОГЛЕДЪТ. Поглед, какъвто няма нито един звяр.
Мъжът на мига се обля с лепкава пот и закрещя от ужас, проумял, че се е натъкнал на върколак.