И умря.
От страх.
Песът не разкъса мъртвия. Само издаде звук на презрение и се отдалечи, заряза го да лежи с безумно разкривено лице и срамно мокро петно на шалварите от боядисан плат. Малката гледаше все така ококорено, нямаше сили да се отлепи от дървото. Песът бавно отиде при нея, погледна я в лицето и въздъхна, а после сведе глава и се притисна към крака й. Допирът на силното тяло, покрито с козина, вдъхна на момиченцето някакво странно успокоение. То плахо се пресегна и пипна кучето по острите уши, видя как лекичко помръдна дългата му опашка. Окуражено, детето започна да гали сивия звяр, същинско страшилище за повечето възрастни, които не биха посмели дори да го доближат, после прегърна кучето през врата.
— Мънисто! Съвсем като моето — отбеляза тя с учудване, когато видя върху дебелия нашийник здраво пришитото към него кристално зърно. За известно време бе забравен дори мъртвецът, проснат на десетина крачки оттук.
Песът внимателно се измъкна от ръцете й, изтича встрани и се върна, понесъл в зъби кошницата с гъби. Момиченцето се хвана за нашийника му и звярът я поведе покрай хвойновия гъстак далеч от поляната, далеч от зловещия елак — право натам, където, както добре знаеше малката, бродеха из гората двете й сестри, майка й и по-големият й брат. Скоро отпред наистина се дочуха техните гласове и подвиквания.
Майка й стоеше на обраслата с папрат поляна и се озърташе притеснено с присвити късогледи очи, май беше време да започнат да търсят детето, което беше изчезнало. Не че една дъщеря на Петнистите елени би могла да се изгуби в гората. Просто винаги е по-добре детето да е пред очите ти. Особено когато е такава калпазанка.
Момиченцето пусна нашийника на кучето и хукна към майка си, като най-после се разплака след преживяния страх. Когато се обърна да й покаже своя закрилник, кошницата й стоеше сред меката горска морава, а сивия пес го нямаше никакъв. Само върху дръжката на кошницата после видяха дирите от страшни зъби. А до елшаците мъжете от племето на Елените откриха и заровиха на същото място човека, който бе умрял от страх.
Няколко дни след завръщането си кнес Глузд Несмеянович в присъствието на велиморците и на юнаците от старшата дружина извърши над дъщеря си обреда на забулване на лицето.
Вълкодав не харесваше както този обред, така и всички солвянски сватбени обреди. При вяните момъкът-годеник, станал съпруг, преминаваше в рода на жена си, и това бе хем правилно, хем разумно. Хората се женят, за да гледат деца, а към чий друг род, освен този на майката, принадлежи новороденото?… И освен това мъжът, а не жената трябва да променя нещо у себе си. И даже последният глупак е способен да го проумее, като просто погледне първо Майката Земя, а после Бащата Небе. В небето сноват бързи облаци и се веят буйни ветрове, там ту гасне зората, ту се разгаря утрото. За промените, ставащи в небето за ден, на земята й е нужна година. Ако нейният лик почне да се сбръчква, като губи планини и реки или се сдобива с нови, Майката Земя съвсем го е закъсала…
При солвяните, забравили заветите на предците си, а с тях и що е съвест, жената се предаваше от семейството на родителите в рода на съпруга. А за да не се възмутят от това кощунство душите на почитаните предци, прибягваха до хитрина: усърдно оплакваха булката като умряла за предишната си рода, гласяха се с жалейни дрехи и даже забулваха лицето на девойката с тежък плътен воал, който тя не биваше да снема чак до сватбената нощ. Защото на една „мъртва“ не се полага да се вижда и разговаря с живите, какво остава да споделя тяхната трапеза…
От това отношение към жената на Вълкодав му се повдигаше от погнуса, но кой ли го питаше него какво мисли.
Обредът се състоя през един чудно хубав слънчев ден в двора на прикъта. Добре поне, че не бяха забравили за справедливото Слънце, което според присъдата на Боговете бдеше над Правдата на човеците. Даже при цялото безобразие, битуващо сред солвяните, им беше стигнал умът да не забулват лицето под пръстения похлупак на дома. Насред двора разстлаха голям мономатански килим, на който кнесинята Еленя стъпи след баща си: отсега нататък мнимата мъртва беше под забрана не само да се показва на дневния светлик, но и да стъпва по земята, по която вървят живите. Кнесинята се усмихваше и кимаше на сбралата се челяд. Каквото и да ставаше в душата на щерката на кнеса, не биваше никой да прозре истинските й чувства. Мигът на слабост, когато ужасено се вкопчваше в ръцете на Вълкодав, беше случка, останала в миналото.