Телохранителят не виждаше как се извършва самата церемония. Той бе застанал до края на килима така, че да не го заслепява слънцето. Братята Храбри — при двата други ъгъла, застинали като две еднакви изваяни статуи. Без да се извръща, Вълкодав беше наясно, че близнаците се мъчат да възпроизведат и неговата осанка, и начина, по който извръща глава, и погледа, и каменното изражение на лицето. Хлапета, помисли си Вълкодав. Какво да ги прави човек. Много по-учудващо бе друго: при четвъртия ъгъл застана в пълно снаряжение самият болярин Глузд.
Вянинът слушаше тържествените слова на Глузд Несмеянович, които солвяните смятаха за необходими в тези случаи. После с едва чуто шумолене се разгърна и рукна тежката коприна на древното тъмночервено було, вече второ столетие предавано на поколенията в семейството на кнеса. Ето, събралото се множество откликна с обща въздишка, а болярските дъщери на стъпалата пред дома на невестата подеха тъжна, затрогваща до дъното на душата песен за раздялата с родното огнище. Песента също бе призвана да умилостивява покровителите предци, защото в нея булката им разправяше, че не отива в чуждата къща по своя воля, а насила.
Кнесът отново извиси глас и хвана дъщеря си за ръката през воала. Велиморският посланик ниско му се поклони и прие с почит ръката на булката.
Ето че кнесинята вече бе дадена.
Докато свитата се подготвяше за път, Вълкодав стоя кажи-речи без работа. Кнесинята, то е ясно, не само не излизаше никъде — дори не се показваше от покоите си. Вълкодав също би могъл да си стои у дома до повикване при нужда от услугите му, сиреч почти до самото им отпътуване за Велимор. Но много скоро откри, че да клечи вкъщи си е живо наказание, защото непрекъснато улавяше погледите на домочадието, които знаеха ЗА КОГО ще се жени кнесинята. А когато се правеха, че уж нищо не било станало, беше още по-зле. Три дни Вълкодав носи тежки кофи кладенчова вода от улицата, съпровождаше Ниилит и Зуйко до пазарището за попълване на запасите от храна, меси тесто за питки, подрежда зимника. На четвъртия ден отново отиде в крепостта и стоя там чак до вечерта. И със стоенето у дома се приключи.
Предстоящото пътуване до Северните порти на Велимор нито щеше да е кратко, нито по мед и масло, без патила и опасности. Затова Вълкодав от зори до зори или вадеше душите на подчинените си, или сам, стиснал до скърцане зъби, упражняваше завъртания, скокове и премятания, стиснал в ръка дебела дъбова бухалка вместо меч.
Къщната шетня все пак не изискваше чак такова вглъбяване, че да прогони черните мисли.
Наказан съм за това, че затрих Човекоядеца през нощта. За това, че отидох в замъка през нощта и го убих в непрогледен мрак. Трябваше да го нападна през деня, когато Окото на Боговете гледа. Така да наглася работата, че да го срещна през деня и да го убия тогава. И разбира се, веднага да загина и аз самият. Щото Човекоядеца не мърдаше никъде без своята свита, пък аз нямаше да го стрела с лъка, я, понеже да застреляш някого отдалеч с лък не е никакво отмъщение.
Да, обаче тогава нямаше да изпепеля замъка му, а това, че нямаше да измъкна нито Ниилит, нито Тилорн, е сигурно, сто на сто…
Веднъж в задния двор на крепостта дойде самият кнес и дълго наблюдава опитите на отроците Храбри да докопат и да тръшнат Вълкодав, завършващи всеки път с прашна пушилка, вдигната от тях. Изглежда, видяното допадна на кнеса. Той подаде на слугата тъмносинята си горна дреха и останал само по риза, се запъти към Вълкодав. Близнаците благоразумно се отдръпнаха настрана. Вълкодав, гол до кръста и здраво изпотен, стоеше неподвижно пред преценяващия поглед на владетеля.
— Дъщеря ми казва, че си я учил да се бие — внезапно каза кнесът. Юмрукът му без никакво предупреждение се устреми към гърдите на Вълкодав.
Глузд Несмеянович наскоро бе навършил четирийсет години. Според хорското мнение, бързината на движенията с годините постепенно намалява, но дори ако мнението бе меродавно, кнесът не беше подходящият пример за доказването му. Вълкодав се извърна едва забележимо, колкото да излезе от досега недокоснат.
— Така е, господарю.
— А ти знаеше ли, че докато за дъщеря ми е закон моята воля, тя няма работа на бойното поле?
С тези думи кнесът предприе опит за ляво задминаване. Не се забеляза Вълкодав да шава, но кнесът все не успяваше да осъществи маневрата си.
— Да, знаех, господарю.
Поредният удар бе насочен към стомаха. Този път Вълкодав разгада движението на кнеса още преди осъществяването му. Завъртя се на пръсти, улови ръката му в полет, стисна здраво китката му и я насочи към себе си, после нагоре и покрай рамото си. Лакътят на владетеля щръкна към небето и се смръзна намясто. Още малко оставаше хватката да се превърне в изтезание. Вълкодав знаеше, че заклещеният по този начин няма никакви помисли да се освобождава, нито да млати със свободната ръка или да рита. А решава наум задачата за трите стави — как да не изпращят и трите едновременно. Вълкодав разтвори пръсти и направи крачка назад. Кнесът размърда рамото си и попита: