Спомни си един подобен сън, явил му се през лятото. Онова наистина беше сън. А сега всичко ставаше като наяве.
Най-първият ми прародител е бил куче, най-после се досети той. Аз съм последният от рода ни. Дори да се оженя, децата ми вече няма да са Сиви песове. Ами ако Господарката на съдбите ме е орисала мен, последния, отново да се превърна в звяр?… Ами ако след като убих Човекоядеца, вече съм изпълнил всичко, което ми е било предначертано? И ако скоро все по-често започна да се виждам като куче, а човешкият ми живот започне да се обвива в мъгла, за да се превърне в сън и постепенно съвсем да потъне в забрава?…
Вълкодав дори погледна ръцете си — дали не са започнали да се покриват с гъста гладка козина. Не, засега си бяха същите. Засега?…
Пръстът на Вълкодав вече бе стигнал до предпоследния ред на страницата, когато дочу шумоленето на нечии стъпки. Вянинът вдигна глава. На пътечката стоеше светлокос юноша, почти момче — най-много петнайсетгодишен — облечен така, както се носеха синовете на знатните морски сегвани. Личеше си, че е възнамерявал да се приближи незабелязано до Вълкодав и че е твърде засегнат от неуспеха на начинанието си.
Вянинът го беше виждал и преди и знаеше кое е момчето. В онзи бой, в който бе загинала майката на кнесинята, воините й все пак бяха победили. Гибелта на вожда е твърде лошо предзнаменование и най-често лишава воините от кураж; ала смъртта на кнесинята само бе предизвикала тяхната безумна ярост и желание за мъст. Пък и нали им оставаше кнесът. Може би единствен техен пленник бе станал вождът на враговете, закаран жив в Галирад. И точно тогава Глузд Несмеянович бе показал, че не случайно са го кръстили Разумния. Безутешният вдовец запази достатъчно самообладание, за да не хвърли пленения кунс на погребалния огън на любимата си жена. Нещо повече. Той се споразумя с храбрия враг за вечен мир и нареди да изпрати търговци да гостуват в Галирад. И само след една година пусна пленника да си върви по живо по здраво. А при себе си съгласно договорката остави на отглеждане малкото му синче. Оттогава бяха изминали повече от десет години.
Вълкодав вече бе виждал такива заложници, по волята на съдбата откъснати и от семейството си, и от племето си. Едните свикваха с чуждата страна и гледаха с каквото могат да бъдат от полза за страната на народа, където им е било писано да прекарат живота си. Благодарение на заслуженото от тях уважение, те заздравяваха примирието със своя народ. Другите озлобено се затваряха в себе си, предпочитайки да таят постигналото ги нещастие, да трупат обидите си и навсякъде да съзират заложени капани. За съжаление младият сегванин Аталик, който бавно се приближаваше по градинската пътечка към Вълкодав, беше именно от тая порода. И което бе най-лошото, той беше влюбен в кнесинята. Влюбен с цялото пламенно отчаяние на първата юношеска страст. А кнесинята дори не го поглеждаше. Нещо, за което Вълкодав бе осведомен напълно, благодарение на стремежа си да разузнае всичко за всеки от живеещите в прикъта.
Прилепчо, преследващ някакви бръмбари над градинката, при вида на Аталик за всеки случай се върна и кацна на рамото на Вълкодав. Върху страницата на книжката падна изплютото от зверчето жилаво крилце.
— Ама че гнусна твар — рече младият сегванин и сбърчи нос от отвращение. — Ти самият си се вмирисал на прилепи, вянино! Може би и ти висиш надолу с главата, когато спиш?
Вълкодав не отвърна. Когато той бе на петнайсет години, тъкмо го бяха приковали към скрипеца в рудника заедно с един арантянин, бивш учител от столицата, който имаше слаби гърди. Арантянинът едва влачеше нозете си с тежките пранги и бързо оставаше без сили. Той не помагаше, а по-скоро пречеше на ортака си. След известно време младият вянин започна просто да го слага да седне на дървената греда на рудана и да го вози кръг след кръг, като върши сам цялата работа. А благодарният учител, превъзмогвайки кашлицата си, декламираше класически поеми, като даваше на умния варварин уроци по божествения език на философите и поетите… А гнусните твари, които хранеше арантянинът, бяха техни единствени приятели…
А пък Аталик, ако беше поставен при онзи скрипец, би дал на своите Богове душата си най-много след половин ден. Да. Ако някой не е ял хубави шамари, всяко шляпване ще му се стори като смъртоносен плесник. Личеше си, че Аталик ще стане едър и красив мъж, но засега беше само кльощав младок с едва наболи мустаци, вечна обида в очите и налудничави представи за честта и мъжеството.