Той разгледа книжката на коленете на Вълкодав и каза:
— Ей, вянино, четеш наопаки…
Той сигурно очакваше Вълкодав да погледне надолу, но не му беше доставено това удоволствие. Хлапакът продължи с предизвикателен тон.
— За какво ти е да си грамотен, телохранителю? Може би искаш да станеш звездоброец? Да броиш звездите, които изхвърчат от очите ти?
Дори не умееше да жегне както трябва. На Вълкодав му писна да слуша дързостите на сополанкото, прибра книжката в кутийката, стана и си тръгна. Аталик веднага го догони и го сграбчи за ръкава, извръщайки го към себе си. И това бе сторено несръчно — ако Вълкодав си наумеше да се освободи, на оня само щяха да му изпукат пръстите. Вянинът се спря, а Прилепчо разпери криле и кръвожадно изсъска. Той покри приятеля си с длан: току-виж одраска хлапето по носа, иди се разправяй после.
— Някой от двама ни е излишен на този свят, телохранителю — тихо и зловещо рече Аталик. — Защо кнесинята ходи да язди с теб, а не с мен? Защо ти, дето не си от сой, ще я закараш при нейния жених и ще спиш пред прага й, докато аз ще си остана тук? Нека дългобрадият Храмн отсъди кой от двама ни е по-достоен да служи…
Вълкодав можеше да изреди имената на предците си шест века назад, до самия Пес. Понечи да отвърне на сегванина, но неочаквано си помисли: По-малкият ми брат сега щеше да е на неговите години. И каза само:
— Земята е голяма, сине на кунса. На нея има място и за теб, и за мен.
— Ти си страхливец! — долетя в отговор. — Ти се боиш!
Вълкодав издърпа ръкава си и си тръгна, без да се обръща.
Охраната на кнесинята трябваше, като не се броят велиморците, да наброява два отряда или, както ги наричаха тук, стягове. Единият — на дружинните витязи, начело със знатния болярин. Другият — от градски стражи, придирчиво избрани от мъдрите старейшини. Така повеляваше старинният обичай. Той пазеше спомена за онези времена, когато кнесовете още не бяха владетели, а просто вождове на бойните дружини, поканени в града за защита от неприятелите. А сега не само бащата омъжваше дъщеря си, но целият Галирад се стараеше да участва в събитието!
Ратниците, или с други думи воините, се деляха на три отряда, според броя на градските землячества: солвяни, велхи, сегвани. Вълкодав много се зарадва, когато видя сред тях Аптахар. Опитният воин не за пръв път идваше тук с Фитела и винаги се наемаше да служи цяло лято. Тук го познаваха и уважаваха, смятаха го за свой. И ето, той бе дочакал тази чест, да го поставят начело на сегванския стяг и тържествено да му надянат пояс в знак на старшинството му. Горд от оказаната чест, Аптахар се реши дори на тази стъпка — да се раздели с търговеца Фитела чак до идната година. Ако се получеше, малко преди новата пролет той щеше да го открие на сегванското крайбрежие, откъдето те обикновено започваха пътя си към земите на солвяните. Ако ли не, все някак щяха да се срещнат после в Галирад. Що се отнасяше до парите, пътуването до Велимор не обещаваше планини от злато. Но си заслужаваше човек да загуби пари, обаче за сметка на това после да го наричат „оня, дето съпровождаше кнесинята по време на пътуването до нейния жених“!…
— Авдика също щяха да го вземат, ама аз не го пуснах — сподели Аптахар с Вълкодав. — Всичко се случва, нали някой трябва да продължи рода! Нищо, той е още млад, има време да му омръзнат далечните земи… Така че кажи на своя приятел да държи момичето под око…
Авдика май не беше съвсем съгласен с баща си, но при сегваните не беше прието да не зачитат волята на родителите си. Момъкът само въздишаше, разглеждайки хубавите нови дрехи, които шиеха за хората от свитата специално наетите майстори-шивачи.
А освен това гражданите поднасяха на своята кнесиня подаръци. На Вълкодав всичко това му приличаше на поднасяне на погребални дарове, които съгласно вярата на неговия народ роднините и приятелите поставяха в огъня, на който щеше да бъде изгорено тялото на покойния. Тази мисъл никак не му допадаше. Лоша работа: в ума ти все се върти точно онова, за което не ти се мисли.
Всяка занаятчийница, държаща на името си, смяташе за свой дълг непременно да поднесе на кнесинята изделие с най-добрата изработка. Някои от подаръците владетелката щеше да отнесе със себе си в чужбината, нещичко щеше да остане тук, за да попълни съкровищницата на прикъта и един ден може би да бъде подарено на някой гостенин-чуждоземец. Какво толкова? Най-важното е да бъде поднесен дарът и самият кнес да ти каже: „Моята дъщеря ти благодари, майсторе.“
Да не говорим за това, че любопитните хора със зорко око със сигурност ще решат да се сдобият с подобна стока. Поне изложена в дюкяна на същата занаятчийница!