Стъкларят Остей остави пред нозете на владетеля гердан, който блестеше с всички цветове на дъгата и беше нещо невиждано досега в Галирад, освен това съдове за чудо и приказ: черпаче, паница, чаша и лъжица — всичко от стъкло.
— Да ти е драго да гледаш изработката, майсторе Остей — рече кнесът, възседнал креслото-престол насред двора. — Само че освен любуването за какво друго вършат работа? От допир с горещото ще се спукат, изпуснеш ли ги — ще се счупят…
Остей обаче беше готов да докаже колко е добра изработката на неговите изделия. Слезе от килима на твърдите дъбови дъски, с които бе постлан дворът, вдигна над главата си прозрачната лъжичка и я пусна. Кнесът се беше смръщил в очакване на жалното издрънчаване, но в същия миг веждите му изумено политнаха нагоре. Лъжичката подскочи и остана да лежи цяла-целеничка.
— Изпускал съм я и върху камък! — гордо заяви майсторът.
— Магия!… — незабавно долетя от тълпата на зяпачите.
Влъхвата, който присъстваше при поднасянето на подаръците точно за такива случаи, взе лъжичката и високо, за да го чуят всички, заяви:
— Тук няма никаква магия.
— Това е наука! — вдигна пръст нагоре стъкларят и Вълкодав окончателно се убеди, че в това е замесен Тилорн. А Остей се наведе над чашката и заповяда: — Дайте ми вряла вода!
Момчето на робинята светкавично отърча в кухнята и домъкна голям черпак с вряла вода. Количеството бе достатъчно, за да се напълнят и чашката, и паницата, и черпачето. Стъклото се изпоти по краищата, но не се пропука.
— Наука е това!… — тежко повтори стъкларят.
Най-късно от всички, в най-последния ден, дойде да поднесе подаръка си майстор Коприва. Когато разгърна меката велурена кожа, хората, които се тълпяха наоколо, и най-вече войните, направо ахнаха и пристъпиха напред. Върху килима пред нозете на кнеса, отразявайки с всяка брънка синьото небе, блестеше малка ризница, по мярка само на девойка. А до нея имаше специални приспособления за защита на ръцете и нозете и шлем. Блясъкът на метала не беше нито сребърен, нито стоманен, а съвсем особен, невиждан досега.
Глузд Несмеянович така се учуди, че дори забрави да сгълчи майстора за това, че е дръзнал да поднесе на дъщеря му воински доспехи. Той сам взе в ръце ризницата, огледа я от лицевата и опаката страна, разтегли я, прокара нокът по една от брънките, проверявайки къде е заварена, но така и не успя да установи.
— Тези доспехи не се боят нито от солта, нито от влагата, владетелю — извисявайки глас, за да чуят всички, каза Коприва. — Варени са в морска вода!
Галирадските витязи дружно възроптаха, обсъждайки тая чудесия. Човек можеше да се обзаложи на всичко, което му хрумне, че още днес вечерта вратата на занаятчийницата на Коприва ще бъде изтръгната от пантите.
— Аз съм забранил на дъщеря си да се сражава — напомни все пак кнесът.
— Но малко ли неща могат да станат по пътя — смело възрази майсторът. — Стражата си е стража, но с броня си е най-сигурно!
Коприва за всеки случай не каза, че на велиморския Пазител на портите най му приляга да има жена, която отбира от военното дело. Не каза и това, че в неговата занаятчийница като нищо може да дойдат, за да направят поръчки, хора от самия Велимор, но с това вече всички бяха наясно и без неговите обяснения. Вълкодав хвърли бърз поглед на посланика, който внимателно бе присвил очи, после на застаналите малко по-встрани, изпълнени с ревност оръжейници. Те бяха изработили много хубави мечове. Разбира се, не като красивия меч на Вълкодав, но въпреки всичко оръжията не бяха никак лоши. Направата на всичките им мечове предполагаше да ги държи здрава мъжка ръка. Сега майсторите се изяждаха от яд: никой не се бе досетил да спретне един по-лек меч с по-богата украса. Поне с уговорката, че става дума за играчка за синчето, което кнесинята непременно ще роди на своя съпруг воин…
… А начело на главния стяг, който трябваше да се състои от дружинни воини, поставиха болярина Лъчезар. Разсъжденията на кнеса бяха разбираеми. Все пак Лъчезар се падаше сродник на кнесинята, макар и далечен. Той беше млад, як и чудесно боравеше с оръжието, като бе твърде съобразителен в боя. Що се отнасяше до прекалената избухливост и надменност, Глузд смяташе, че важното поръчение със сигурност ще подейства благотворно, като отслаби тези му недостатъци.
Когато Вълкодав научи за това, го налегна мъка. Лъчезар, то се знае, взе в своята стяга свои хора измежду собствените си отроци, като избираше ония, които му бяха особено присърце. Там бяха и двамата наемници: Плишка и Канаон.