Утрото на заминаването на кнесинята се случи мрачно и навъсено, макар и без дъжд. На Вълкодав му се искаше час по-скоро да тръгнат на път и работата така да го погълне, че да престане да мисли какво има да става. Затова дойде в прикъта дълго преди разсъмване, когато там почти всички още спяха, освен конярите и готвачките, които приготвяха закуската. Вълкодав си помисли, че кнесинята сигурно също е будна, защото за нея това бе последната нощ под родния покрив. Дали щеше да се върне тук отново някой ден?… Кой знае?…
Той се забърза и поведе Сивчо към конюшнята, където Спел и помощниците му четкаха и гиздеха добре гледаните дружинни коне. Вянинът вървеше бавно, водейки послушния жребец за юздите, и за стотен път проверяваше мислено какво е забравил да сложи в окачените на седлото дисаги. Изглеждаше, че не е забравил нищо. Но нямаше начин на не се сети какво точно липсва още с излизането от градските порти, когато беше късно за връщане назад.
Вълкодав не беше съвсем сигурен, че някога ще се върне тук отново. Като се сети човек как в деня на пристигането на нейния баща кнесинята се беше вкопчила в ръцете му, едва ли веднага след сватбата щеше да го отпрати да си върви у дома. Най-вероятно ще го остави при себе си заедно със старата дойка, слугините и лечителя Илад. Нали в тази чужда страна все някой трябва да бди покрай нея, някой, когото тя познава още от бащиния си дом, някой, комуто е свикнала напълно да се доверява…
А какво добро можеше да го очаква във Велимор? Само отмъщението на кръвния роднина, който със сигурност или е ходил до руините на бащиния замък, или се е наслушал на разказите на верните си хора. Тогава, през пролетта, Вълкодав действаше открито, без да прави опит да се скрие и без да мисли, че ще остане жив. И бе убил Човекоядеца посред нощите, без да бере никаква грижа за наказанието, което ще му бъде отредено от Господарката на съдбите. И ето че тя го бе отредили. След като първо търпеливо изчака той да се сдобие с всичко, заради което си заслужава да се живее…
Във Велимор смъртта на Вълкодав беше почти в кърпа вързана. И неговата челяд го разбираше не по-зле от вянина. Еврих въобще предложи на всички заедно лека-полека да се изпарят от града и дори мъгляво намекна, че знае едно сигурно място наблизо. Без да дочака отговор от Вълкодав.
… Вянинът вече посягаше към дръжката на вратата на конюшнята, когато иззад ъгъла към него се хвърли някакъв човек.
Първата мисъл на Вълкодав бе за братята Храбри. Но тази мисъл се мерна и изчезна като пламъче на светулка в лятна нощ. Колкото и да се опитваха братята да се промъкнат незабелязано, те за нищо на света не биха му се нахвърлили така. Това беше просто опасно. Освен това двамата знаеха, че Вълкодав вижда в тъмното не по-зле от Прилепчо. Нещо, което нападателят не знаеше.
Сивчо се дръпна уплашено и изхриптя, направи опит да се изправи на задните си крака. Вълкодав хвана ръката, замахнала с ножа. И стисна с пръсти костеливата юношеска китка, принуждавайки нападателя си окончателно да изгуби равновесие. Още миг — и ножът се озова у Вълкодав, а пишман убиецът заби нос в прахоляка. Той хлипаше и простенваше нещо неразбираемо. Вянинът коленичи до него, придържайки ръката му с още една от онези хватки, които при най-малкия натиск могат да те осакатят непоправимо.
В мига, в който Сивчо си възвърна обичайното спокойствие, Вълкодав видя кой се бе опитал да извърши покушение срещу него в предутринната тъма. Аталик. Младият заложник, синът на сегванския кунс, когото бе сразила навремето храбрата кнесиня.
И какво да го прави сега?…
— Гледам, че имате навик да се нахвърляте за нищо върху хората — измърмори той, без да отслабва хватката си. — И то без предупреждение…
Това беше тежка обида. Хлапакът се размърда и предприе опит да го ритне. Вълкодав направи едва забележимо движение. Аталик трепна рязко, отново целуна прахоляка и го раздра с ноктите на свободната си ръка. Той не молеше за милост, нито викаше за помощ. Горд е, много е горд. Само че още е съвсем млад, самотен и глупав.
— Ставай — каза му Вълкодав.
Аталик криво-ляво се изправи, треперейки от гняв и унижение. На Вълкодав дори не му хрумна да го пусне. Побутна го напред с лявата си ръка, отвори с дясната вратата на конюшнята и вкара вътре и Аталик, и Сивчо.
Младите коняри зарязаха работа и се втренчиха изумено в телохранителя на кнесинята и неговата почти разревана, превиваща се жертва. А най-вече — в неестествено извитата ръка, за която вянинът водеше Аталик.
Вълкодав заби доста внушителния боен нож, отнет от сегванина, в горния праг на вратата. И без каквито и да било обяснения, повлече хлапака към преградката, където обикновено връзваха Сивчо. Никой от конярите не видя какво става там. Яхърът се огласяше от звънки пляскания. Сякаш биеха някого с колан на голо.