После Аталик изскочи навън — рошав, мокър, облян в сълзи. По лицето и дрехите му бяха полепнали сламки, боклучеща и пръски оборска тор. Той вдигаше конвулсивно скъпите шалвари, за да се загащи, а раменният колан със сребърните катарами — гордостта на юношата, който се смяташе за мъж, — се бе запилял в неизвестност. Над главата на Аталик се виеше с предизвикателни крясъци Прилепчо.
Пред вратата младият заложник вдигна блестящите си от сълзи очи към ножа, забит дълбоко в нейната каса. За да го измъкне оттам, трябваше да има ръста на Вълкодав. Както и неговата сила. Сега щеше да му се наложи да сложи две пейки една върху друга или още по-унизително — да моли някого за помощ. Той изхвърча навън, дори без да забави крачка, и конярите се върнаха към работата си. Аталик нямаше да отиде да се оплаква, това всички го знаеха.
След малко Вълкодав засече в двора болярина Серт, който кажи-речи пръв бе излязъл от къщата на дружинниците. И му каза:
— Войводо, трябва да се наглежда Аталик, заложникът.
— Разказвай! — заповяда Серт.
— Замислил е да дири смърт — рече Вълкодав.
— Какво?!
Вълкодав накратко разправи как младокът се бе опитал да го нападне. Боляринът изпърво с недоумение вдигна вежди, но после се позамисли и кимна в знак. Наистина, за такъв майстор като Аталик покушението срещу Вълкодав по малко неща се отличаваше от опит за самоубийство.
— И ти какво му стори? — осведоми се боляринът, като трескаво се мъчеше да се сети дали е мярвал днес младия сегванин.
— Напердаших го с поводите — подсмихна се Вълкодав. Нямаше да се учуди особено, ако Серт се беше развикал да си знае мястото, но Десняка само поклати глава и каза:
— Та той е син на кунс, телохранителю. А ти кой си? Ти си го унизил…
На Вълкодав му идеше да каже, че един човек от сой, който чак толкова трепери за честта си, би следвало да се научи да я брани.
— Така е, унизих го — рече той. — Аталик е луд по владетелката, войводо, и е готов да си надене примката, защото тя е равнодушна към него. По-добре нека мрази мен.
Серт поразсъждава над думите му и изведнъж се усмихна широко. Той също се бе нагледал на подобни младоци, пламенни и безразсъдни, когато ставаше дума за любовта. Какво ти! Преди четиридесет години Серт беше съвсем същият и още не бе успял да забрави тия времена. Той знаеше, че силно, до безизходица, може да те унизи само онази, която обичаш. Нея не можеш я предизвика на двубой и с никаква сила не ще я накараш да ти покаже, че е благосклонна. ИСТИНСКИ. С онази благосклонност, която не се купува с подаръци и не се изтръгва насила… (Боляринът се опита да си представи как би свършила цялата работа, ако Агалик се бе опитал да принуди кнесинята със сила да го целуне и усмивката му стана още по-широка.) Виж, ако си отнесъл боя от мъж, тогава изобщо не е задължително да приключваш сметките си с живота. Имай търпение и някой ден може да се биеш с него като равен с равен…
Кнесинята ще отпътува, но отсега нататък Аталик щеше да има за какво да живее. Син на кунс, напердашен с поводи… Та може ли той да забрави нещо подобно!…
Вълкодав видя, че боляринът отлично разбра неговия замисъл. И това беше добре. Той не се надяваше кой знае колко да изрази с думи онова, което и двамата толкова добре усещаха.
— Ако го понаучиш да се бие, войводо, той някак ще се почувства зает с работа — каза Вълкодав. — Може и да излезе нещо от него…
Отпътуването на кнесинята стана събитие, което Галирад щеше да помни дълго.
За булката беше подготвена просторна конска кола с покрив, предоставяща възможността да се разположиш удобно и за нощувка, и денем, по време на пътуването. С колелета, които тракат, без да вдигат силен шум по дървената настилка. Колата се движеше начело на конната върволица и народът се дивеше на чудната резба по изработените от маронгово дърво плоскости и на прекрасния кожен капак, който издържа и на дъжд, и на слънце, и на снежни бури. Но засега с нея се возеха само старата дойка и слугините, все млади момичета. Кнесинята предпочиташе да язди любимата си кобила. Седеше на седлото и не само лицето, но и ръцете й не се виждаха от широкия тъмночервен булчински воал. Лично велиморският посланик, който в знак на най-голяма почит вървеше пеша, водеше Снежинка, хванал я за юздите.
Пътят на шествието преминаваше из галирад ските улици, встрани от къщата на куция Варох. Тилорн и Еврих предварително си бяха харесали извън градските стени едно малко хълмче близо до главния път. Оттам те можеха да следят дълго Вълкодав с поглед, пък и на него нямаше да му се наложи да се отвлича особено от работата си, за да ги вижда сред цялата блъсканица…