Вълкодав знаеше къде ще го чакат, но ги усети доста преди да му се удаде възможност да погледне натам. Това приличаше на докосване. Една невидима ръка се беше пресегнала и го бе погалила по бузата. Ние те обичаме, Вълкодаве. Ние много те обичаме. Ние винаги ще те помним и ще те обичаме, върни се У ДОМА…
Вълкодав вдигна глава и — да става каквото ще — си позволи да се загледа за няколко мига в хълма, чийто връх бе увенчан от пет човешки силуета, тъмнеещи на фона на облачното небе. Ниилит, която се притискаше към Тилорн. Вълкодав така и не се бе осмелил да попита мъдреца откъде е родом. А сега най-вероятно нямаше и да му се удаде случай. Еврих също не мож го разбра откъде е: по говор уж е арантянин, а пък обноските му… Досущ като по-малък брат е на Тилорн, само дето поради младостта си още не се е научил да се хвали със своята ученост…
Старият Варох и внучето му Зуйко…
Те му махаха с ръце, и петимата.
Вълкодав усети как сърцето му трепна, а пред очите му се появи мъгла, която той побърза да прогони с примигване на очите. Съвсем като тогава, през онази пролет, когато гледаше от гората към родната си къща сред цъфналите дървета. И през ум не му бе минавало, че отново ще изпита нещо подобно.
Ако бях убил Човекоядеца през деня, никога не бих срещнал тези хора. Защото щях да загина. Пък и някои от тях сигурно нямаше да са сред живите сега. Но аз отидох през нощта — и ето го моето семейство, то стои на хълма. Моето семейство.
Което Господарката на съдбите отново ми отнема.
Но аз постъпих така, както постъпих, и за нищо не съжалявам, защото с мен или без мен те все пак са живи.
Отдавна извърнал поглед от петте фигурки на върха на хълма, Вълкодав оглеждаше навъсено тълпата. Своите вече не поглеждаше, камо ли пък да им махне с ръка. Само това липсваше — да не забележи някой злодей само защото и телохранителите са хора, защото и тях понякога ги изпращат. Един телохранител, ако си върши както трябва работата, няма време да се притеснява за своите.
Което понякога дори е за добро.
Всички разбираха, че ще е твърде жестоко до края на пътешествието да морят кнесинята с тежкия воал, че и да я принуждават да пости. Така като нищо щяха да закарат при жениха вместо красавица някаква изпосталяла сянка! Бива ли?…
И хитрите солвяни, които никога не забравяха на кой свят живеят, намериха вратичка в собствената си Правда. Помогнаха им мъдрите влъхви, които се сетиха, че навремето, преди много поколения, сред народа им битувало поверието, че човек може да стигне съвсем просто в света на мъртвите пеша, като върви само в една посока.
Сега, разбира се, всички бяха наясно, че ако някой реши да провери дали нещата стоят така, рано или късно ще пристигне при вяните, сегваните, велхите или при нарлаците. Но никой не се сещаше за старинните откровения, за да ги оспорва.
След като се отдалечиха от Галирад на един ден път, снеха от кнесинята воала и я освободиха от постенето. Защото древната вяра учеше, че отсега нататък наоколо се простира отвъдното, от което следва, че мнимата мъртва няма защо повече да гладува и да крие лицето си. Вместо плътното було, кнесинята сега носеше прозрачна мрежичка от тънка халисунска коприна, специално изплетена за нея от най-изкусните плетачки. Пък булото щеше да бъде сложено отново, когато до Северните порти останеше едно денонощие път.
Още в града, няколко дни преди отпътуването, се случи така, че Вълкодав видя картата, която разглеждаха Серт и Лъчезар. Успя да забележи, че на нея са обозначени Галирад, Северните порти и всичко, което се намира по средата. Една червена нишка отбелязваше пътя, който щеше да измине кортежът. Вълкодав не успя да я разгледа по-подробно. Лъчезар се обърна, видя го и веднага се зае да свива на руло плътния пергамент.
— Бих искал да погледна, войводо — каза Вълкодав на болярина.
— Твоята работа е да чупиш вратове с юмрука си — незабавно реагира с насмешка Лъчезар. — Посочването на пътя е за хора, дето имат ум.
Вълкодав не му отговори.
— Според мен ти и без това си достатъчно зает — измърмори Серт.
Вълкодав каза съвсем спокойно:
— Когато става дума за владетелката, другата работа ще почака.
— Досаден като муха — каза Лъчезар и изкриви лице. — Бръмчи ли бръмчи, не можеш я изгони. На такъв само му покажи картата — и веднага ще хукне да я продава на разбойниците…