Вянинът усети, че го жегва смътно, но много неприятно подозрение, а Серт му се тросна:
— Хайде, върви си.
Вълкодав вече достатъчно добре познаваше стария храбрец, за да се досети, че боляринът е на негова страна, но не желае да влиза в глупави препирни с Лъчезар, а предпочита да изчака и да реши нещата, без да има обидени.
И вянинът се оттегли, а на следващото утро към него се доближи млад роб — арантянин с тънки, изцапани с боя пръсти и възпалени от взиране очи. Явно беше прекарал цялата нощ в усилен труд.
— Изпрати ме войводата Серт, господарю — поклони се плахо робът и подаде на Вълкодав парче обработена кожа. Вянинът го разгърна: пред него бе същата карта, само че нарисувана по-ситно. Робът пак се поклони и понечи да се оттегли заднишком, но Вълкодав го задържа и му каза:
— Не съм много грамотен, момче. Поправи ме, ако сбъркам в нещо.
И той започна бавно да чете названията, изписани по картата. Младият роб следеше движението на пръста му, като от време на време подсказваше. До самия надпис в долния ъгъл: „Дадено на Вълкодав от рода на вяните по мое нареждане. Болярин Серт, син на Милован.“. До надписа се мъдреше дупчица, през която бе промушено трицветно ширитче с печат.
Вълкодав възнагради роба с една паричка и оня със светнало лице побърза да си тръгне, за да я сложи при останалите в гърненцето, което пазеше като светиня. Като всички свои събратя, които владееха някакъв занаят, рисувачът на карти пестеше сребърниците, за да откупи свободата си. А пък вянинът тръгна към болярина Серт — да му благодари.
Оня не пожела да изслушва благодарностите му, а размаха строго пръст и рече:
— Заради разбойниците е тая работа… само че ти гледай, не я размахвай много пред останалите, всичко става… разбра ли?
— Разбрах — каза Вълкодав. — Моля те, войводо, погледни дали рисувачът не е сбъркал нещо?…
… Сега тази карта, която Вълкодав бе обработил с восък, за да я предпази от влагата, се съхраняваше в специално ушита за нея торбичка, която бе обесил на врата си, под ризницата. Засега не му се налагаше да я поглежда, защото и без това бе запомнил наизуст първата отсечка от пътя.
Времето беше ясно и слънчево, движеха се сред красиви местности, където всичко беше спокойно и нямаше опасност от причакващи разбойници. Животът на пътниците лека-полека влизаше в походен ритъм. С малко повече старание човек можеше да забрави накъде води този път. Даже кнесинята от време на време се шегуваше и се смееше. Съвсем както навремето, преди цяла вечност, когато заедно с Вълкодав и братята Храбри пътуваха до Светин. Усмивката я разкрасяваше по най-чуден начин и Вълкодав улавяше устремения към нея поглед на велиморския посланик, изпълнен направо с бащинска гордост. Със сигурност той бе чувал много за нея от галирадците и от самия кнес. Но едва сега бе започнал да проумява с какво съкровище ще се сдобие неговият господар. Че не става дума просто за красивата дъщеря на владетеля на една от съседните земи.
И ако Вълкодав поне нещичко разбираше от хора, посланикът беше на мнение, че синът на Човекоядеца заслужава този дар…
10. Чужда булка
На седмия ден, след като бе преминал през няколко горски рекички, обозът достигна първото от отбелязаните на картата кръгчета — погоста, сиреч махалата Ключинка.
Названието на селото беше чисто солвянско, но в него, а и в околните села живееха предимно велхи. Вълкодав знаеше това и не се учуди, когато насреща им зад завоя се зададоха с шеметна бързина няколко колесници с впрегнати в тях двойки коне, подбрани да си подхождат по цвят. Велхите, прословути със страстта си към отглеждането на тези животни, почти не ги използваха за езда. Някога в древността те бяха смятали, че на коне се качват само страхливците, бягащи от бойното поле. Сега вече възгледите им не бяха толкова крайни, но все пак на един велхски воин повече му приличаше да се вози на колесница, отколкото на кон.