Охранителният отряд начаса грабна копията, но оръжието беше оставено тутакси: до колесниците мирно яздеха двама души, изпратен напред патрул. Всъщност срещата не беше случайна, просто очакванията на посрещачите бяха тя да се състои малко по-късно, след няколко хиляди стъпки.
В предната колесница стоеше висок момък, връстник на Вълкодав или малко по-млад от него, хубав и снажен, с гъсти руси коси, привързани с лента, избродирана с бисерни мъниста. Велхите украсяваха колесниците си така щедро, както останалите хора украсяваха дрехите си — тяхната Правда учеше, че врагът в боя веднага трябва да види с кого го е срещнала воинската орис. Вълкодав се вгледа в изпъкналите щитове на стремително приближаващата се колесница и определи, че посрещач на кнесинята е третият и най-малък син на местния старейшина, по велхски — рига. И че въпреки младостта си, този юнак се е бил в битката при Трите хълма, та дори се е върнал от нея с два трофея — две вражески глави.
Истината бе, че му беше много по-лесно да разчете всичко това по знаците върху колесницата, отколкото да срича буквите.
После вниманието на вянина беше привлечено от кочияша, който управляваше враните жребци. Изпърво Вълкодав го помисли за хлапак, може би племенник на онзи, когото возеше в колесницата, и се зачуди на вещината, с която насочва и управлява мощните коне. Но ето че дойде време колесницата да спре и младокът изопна плавно юздите, отметна назад глава и изпъна тяло, така че украсеното с шевици горнище плътно прилепна към тялото му…
Момиче!
Личеше си, че конете искаха да продължат своя бяг, но тъй като бяха добре обучени, те се подчиниха на волята на кочияша. Спряха послушно и замряха, застанали точно на една линия. Човек не можеше да не им се възхити.
Момичето, показало такова високо майсторство, свали кожената си шапчица, преди да стори поклон на кнесинята. Блестящите му къдрави коси имаха цвят на потъмнял бакър. Момъкът скочи от колесницата и тръгна напред, като държеше в изпънатата си напред ръка три тънки метателни копия с остриетата надолу. Знак за мир, покорство и любов. Впрочем, дори да беше рачил да замахне с тях, той едва ли би постигнал нещо повече от собствената си смърт. Редом с кнесинята яздеха трима телохранители, всеки от които си разбираше много от работата.
Когато се доближи, синът на старейшината мълком подви едното си коляно и остави трите копия пред краката на бялата кобила на кнесинята. От другите две колесници незабавно надуха тръбите, чиито отвори бяха изковани във вид на малки конски глави. Ревът се разнасяше право от широко отворените бакърени пасти. Младият мъж се изправи. Велхите бяха народ, който тачеше красноречието, но кнесинята го изпревари, като каза на неговия език:
— Сполай ти, славни Кетарн, син на Кесан и Горах, тук, на земята на твоите предци!
Тя никога не държеше сметка за чиновете, защото мислеше, че няма да накърни правдата на един вожд, ако приветливо поздрави човек, стоящ по-ниско от нея в йерархията на живота. С крайчеца на окото си Вълкодав видя как Лъчезар изкриви тънките си устни. Боляринът не можеше да разбере това. Добре поне, че си мълчеше и с отегчен вид бе зареял поглед над главите на посрещачите.
— Сполай и на теб, благородна бан-риона, дъщеря на мъдрия Глузд и на храбрата Любима — отвърна Кетарн. Личеше си, че приготвените за тази среща тържествени думи още се въртят на езика му и му пречат да води разговора. Но на Вълкодав допадна гласът му: звучен, дълбок глас на предводител на воини, ловец и певец.
— Всичко ли е наред в дома на твоя баща, о, Кетарн? — продължи кнесинята. Дъщерята на владетеля отлично знаеше как трябва да разговаря с един велх.
Кетарн отвърна така, както подобава:
— По волята на Трирогия, сегашната реколта е добра, дивечът е в изобилие, а конските стада се множат. Моят род те моли да споделиш с нас доволството и радостта ни, о, благородна бан-риона.
Еленя Глуздовна наведе главата си под сребристата копринена мрежичка — като учтива гостенка, която се е отбила на празненство.
— Не ще откажа да се присъединя към веселието под покрива на дома ти, Кетарн, защото пътят ми е далечен, а конете са изморени.
В този миг върху лицето на велха грейна хлапашка усмивка.
— Ако чудесната ти кобила е уморена от пътя, моля те, почитана господарке, качи се на моята колесница, а аз ще дърпам юздите на конете.