— И това не ще ти откажа — отвърна кнесинята.
На Вълкодав му се наложи да гледа как чуждият човек сваля кнесинята от седлото, а после с подобаваща почит й помага да се качи на колесницата. Ако Еленя Глуздовна се бе допитала за мнението му, той би я помолил да внимава, защото си личеше, че синът на старейшината е луда глава. И със сигурност би я посъветвал да не пътува с такъв кочияш на колесница, теглена от коне, чийто нрав не познава. Но кнесинята изобщо нямаше нужда от неговите съвети. Дори му се стори, че тя няма нищо против да стовари яда си за нещо тъкмо върху него и близнаците, но най-вече да си го изкара на него, разбира се. Само че защо?… Прехвърли през ума си случилото се през изминалата седмица, когато той и братята Храбри по цял ден не я изпускаха от поглед, а нощем се редуваха да спят до колелата на талигата или до края на шатрата. Вълкодав не откри нищо, за което тя можеше да се хване. Пък и ако наистина беше недоволна, тя нямаше да го премълчи…
Вянинът дори си спомни пътуванията им до реката. И за това как тя непрекъснато му додяваше с разговорите си и го разпитваше. Откакто бяха потеглили от Галирад, не го беше заприказвала нито веднъж. Може би не вървеше една вече сватосана невяста да се намира на приказки с телохранителите, че и пред очите на посланика?…
Междувременно червенокосата девойка отстъпи мястото си на Кетарн и ловко се качи на другата колесница, като се настани при нозете на возещия се в нея пътник. Вълкодав, комуто не убягваше нищо, забеляза, че Лъчезар я изпраща с поглед.
Кетарн подкара конете и вянинът с голямо облекчение разбра, че е излишно да се моли на Боговете да дарят Сивчо с достатъчно сили, за да не изостане. Или, тъкмо обратното, Боговете го бяха чули, но по навик бяха постъпили по свой си начин. Отлично обучените велхски коне гордо извиха шии и поеха напред почти в раван.
Преди двеста години границите на населените земи бяха разтърсени от войната, която и досега наричаха Последната. Не защото оттогава насам не бе имало повече войни. Просто в нея ставаха такива неща, че хората вече си мислеха, че са настъпили последните времена и краят на света наближава.
А всичко започна от това, че във Вечната степ, ширнала се отвъд Халисун и Сакарем, се появи някакъв народ. Отчаян, озлобен и готов да прегризе гърлото на всеки, комуто хрумне да оспорва мястото му под слънцето. Народът се наричаше меоре и се бе появил без всякакво предупреждение и небесни знамения. Просто веднъж до варовиковите скали, от които Вечната степ свършваше с пропаст към морето, пристигнаха безброй ята тръстикови лодки с платна, изплетени от жилави листа. Пред очите на изумените жители на степта по скалите се закатериха хиляди мъже, жени и деца. Невижданите досега пришълци се държаха с местните жители така, както един беден, но решен на всичко човек постъпва с богатия си съсед, когато разбере, че оня цял живот е присвоявал онова, което се пада нему.
Ако сегваните бавно, но сигурно бяха прокуждани от домовете си от пълзящите ледници, то за народа меоре се разбра, че е бил принуден по най-бързия начин да напусне родните си места заради изригванията на бълващите огън планини. Те си обясняваха тези изригвания, разбира се, с коварството на заможните им съседи. Които по недоглеждане на Небесата и без това се наслаждаваха на съвсем извънмерни блага!
На меоре не им бе познато умението да топят рудите, нито пък имаха представа от колелото. Но безогледната ярост на недотам многобройното племе още на другия ден принуди степните животновъди да напуснат тези места. Наложи им се да търсят нови пасища и водопои за стадата си, но се оказа, че покрай всеки що-годе действащ водоизточник вече са се заселили хора. Така водните кръгове се разбягват по-надалеч от хвърления камък. Едно подир друго племената започнаха да нарушават осветените от вековете граници. Едни сторваха място на новодошлите и решаваха мирно спора. Други грабваха оръжието и вече не можеха да се спрат, защото прогоненият завоевател на всяка цена трябваше да бъде наказан и ограбен. А бойните победи, както е известно на всички, раздвижват кръвта във вените и вливат жажда за нови сражения.
Последната война разпокъса и смеси народите по най-невероятен начин. И тъкмо оттогава в Ключинка живееха западните велхи и даже бяха успели да се разделят на два клана, ливаден и горски. Ливадните жители владееха земите около река Сивур, вливаща се в Светин, и там, на тези щедро подхранвани от водите й поляни, пасяха прочутите си коне. Горските велхи на шега ги наричаха и блатни: предците им, обзети от страх пред нови вражески нашествия, бяха предпочели да се оттеглят от откритите пространства в най-затънтените дълбини на леса. А там живееха предимно в торфените блата, като строяха къщите си на майсторски укрепени каменни острови, че си правеха и наколни жилища. Те добиваха блатно желязо и им се носеше славата на добри ковачи и майстори, изработващи хубави талиги. Ливадните велхи отколе смятаха горските за страхливци, а пък онези, от своя страна, имаха ливадните за големи празнодумци, които знаят само да вдигат олелия. Често изясняваха отношенията си в юнашки сбивания. Но когато преди пет години господарят Глузд изпрати в Ключинка бойна стрела, велхите не се заеха с разчистване на сметките си, нито с ровене в миналото. Създадоха единен отряд и се върнаха увенчани със слава у дома.