Ежегодната дан за галирадския кнес не се възприемаше от гордите жители на Ключинка като нещо унизително, а по-скоро като залог за преданост и защита. Така и би следвало да бъде между поданиците и вожда.
Затова кнесинята Еленя знаеше по име и Кесан, рига и съпругата му, и цялото им потомство. Тук тя беше между стари познайници.
Ключинка бе разположена край голямо кръгло езеро, в каквото се бе разлял в долината пълноводният Сивур. От южната страна на разлива като дълъг език в поляните се врязваше като клин висок земен скат. И точно тук, сродявайки се със солвяните, обитаващи това място от памтивека, се бяха заселили новопристигналите Велхи.
Още щом отпред се показаха езерото и селото, от колесниците отново се обадиха медните бойни тръби. Скоро долетя отговор и насреща им с радостна глъчка се изсипаха хора. Най-отпред тичаха кучетата и дечурлигата, след тях вървяха възрастните, а насред тълпата тържествено се движеше колесницата на самия риг.
Конете на Кетарн наостриха уши и понечиха да препуснат напред, но синът на старейшината ги укроти с леко движение.
— Голямо е майсторството, което притежаваш, о, потомъко на славен род — похвали го кнесинята, която имаше набито око. Помисли и допълни: — Но онази, която заемаше мястото ти, също толкова умело управляваше конете. Ще ми се удаде ли сгоден случай да узная името й?
Поласканият Кетарн отвърна с готовност:
— Това е Ане от блатното село, дъщерята на Фахтна и Ледне.
Лицето и шията му бяха потъмнели от слънцето, но Вълкодав забеляза избилата руменина и разбра: кнесинята, която пътуваше за своята сватба, насмалко не се бе озовала като гост на чужда, и то май доста по-радостна. При велхите бе прието да се въвежда в дома булката, „когато тригодишният петнист жребец счупи с копито леда, стегнал локвата“.
Старейшината Кесан се оказа снажен къдрокос мъж на средна възраст. Нямаше брада, както е присъщо на всички велхи, но пищните му мустаци се спускаха чак до гърдите. Той много приличаше на Кетарн, който щеше да стане същият, когато и неговите синове пораснеха. До Кесан в колесницата стоеше съпругата му, а редом с екипажа, от двете страни крачеха двама мъжаги в пълно въоръжение, с копия и продълговати бойни щитове. Наследниците. Гордостта на майката и опората на бащата.
Ригът приветства кнесинята и свитата й почти със същите думи, които бе изрекъл преди него Кетарн. И също не рачи, както това бе прието при солвяните, да се извинява пред високопоставените си гости за мнимата оскъдица. По това велхите и вяните си приличаха. И едните, и другите смятаха, че за престъпилия прага на техния дом е важна честта на домакините, а не тяхното богатство, което означаваше, че няма за какво да искат извинение.
Впрочем, тук очевидно не страдаха от недоимък и оскъдица. На кнесинята отредиха цял просторен двор с голяма къща, кръгъл хамбар, вдигнат на колчета, за да бъде опазен от мишките, и баня под брега, до самата вода. Всичко това изглеждаше току-що построено, новичко, стабилно и чисто, и сламата на покрива още не бе успяла да изгуби свежия си блясък — сияеше като злато.
— В деня, в който си напуснала дома си, бан-риона, взехме последните наръчи — поясни с усмивка ригът. — А едва вчера сутринта направихме хамбара годен за живеене. Ти ще се заселиш тук първа, Глуздовна, тъй че стори ни добрината да го благословиш, за да заобикалят нещастията и другите, които ще влязат в него след теб.
— Кой ще заживее тук след сестра ми? — поинтересува се Лъчезар.
— При нас в селото с идването на есента се вдигат сватби, войводо — отвърна Кесан и веднага заговори за друго, а в гласа му Вълкодав усети някаква стаена сдържаност и даже страх.
Колко му трябва на един пътник след дълъг път? Да отдъхне, да утоли глада и жаждата си, но преди всичко хубаво да се изкъпе. Слугите се заеха да пренасят багажа в къщата, а старата дойка с младата довереница поведоха кнесинята към банята — да порадват телата си с дъхавите метлички, държани над парата на врящ квас, за да омекнат.