Телохранителите бяха застанали далеч от банята, но така, че да завардят пътя на всеки, който реши да отиде там.
Ратниците и воините на Лъчезар разпрягаха конете, опъваха зад външната ограда шатрите си, сваляха ризите и с ругатни и смях се поливаха едни други със студена, вече есенна вода, от която върху кожата пламваха ярки петна. Юношите велхи вървяха по петите на снажните воини и на драго сърце им помагаха да се устроят, молеха ги да им подържат ризниците и като същински познавачи оглеждаха и галеха конете. Младежите пък гледаха накриво новодошлите, като си личеше, че ги гложди ревност. Дечурлигата и девойките гощаваха мъжете с бира и домашни пирожки, а в замяна получаваха галирадски курабии, специално пазени за такива случаи. Някои — особено велхите, разбира се — имаха тук приятели и дори роднини, така че хората от отряда на велхите бяха взети да спят по къщите.
Кнесинята още се къпеше, когато Вълкодав видя на пътечката запътилия се към тях Кетарн.
— Добре сте поседнали тук, доблестни мъже, съпровождащи бан-рионата — каза синът на рига и седна до тях, като ловко кръстоса нозе.
Велхите не признаваха кой знае колко пейките и от малки свикваха да седят на пода, върху постелки и кожи. Братята Храбри веднага се загледаха в кинжала на пояса на юнака. Позлатената дръжка беше изработена във вид на фигурка на човек с вдигнати над главата ръце. Човечето сякаш бе седнало на ръба на острието като на пънче. Кетарн очевидно се гордееше с това красиво оръжие и го излагаше на показ. Като разпозна във Вълкодав най-личния от тримата, той се обърна към него:
— Ти сигурно си велик воин от добър род, щом не се отделяш от почитаната господарка. Прощавай, ако нито веднъж не съм те видял в покоите, където пируват вашите витязи. Как те наричат хората?
Вянинът спокойно отвърна:
— Хората ме наричат Вълкодав, пък витяз не съм. На владетелката й бе угодно да ме направи свой телохранител и само затова съм непрекъснато покрай нея.
— Лицето ти е украсено с белези — продължи Кетарн. — Много глави ли донесе от полето край Трите хълма?
— Аз не съм се сражавал там, сине на рига — рече Вълкодав.
Ако се съдеше по израза на лицето на младия велх, той делеше хората на два вида, които по никакъв начин не бяха равни помежду си: сражавалите се в прочутата битка и онези, дето не са били там. И последните не следваше дори да се опитват да спечелят уважението му.
— А аз си мислех, че си герой — бяха думите, които се изтръгнаха неволно от него.
— Не всекиму е писано да бъде герой — пак така спокойно рече вянинът. — Достатъчно е и това, че ти си се върнал с плячка и глави. Нима при вас не е прието най-малкият син да остава да пази къщата?
Кетарн кимна.
— Това е така. Но баща ми каза, че за мъжете от нашия род е позор да останат живи, когато може да загине цялата страна и най-добрите й синове. А ти, значи, също си най-малкият син и си седял вкъщи при майка си? Или… тогава вече си ял хляба на някоя достойна жена?
В дните на битката при Трите хълма на Сивия пес му оставаха още месеци до двубоя, заради който бе получил името си.
— Аз бях далеч — каза Вълкодав.
През това време Кетарн бе повикан от Мал-Гона, старшината на велхския отряд с червените мустаци.
— Ела тук, сине на рига!
Кетарн се обърна и го погледна, но остана на мястото си.
— Аз съм по-стар от теб и родът ми е не по-малко знатен от твоя! — изрева галирадецът. — Щом ти е казано — идвай!
Тези думи прозвучаха достатъчно властно, така че младият велх сметна за най-добре да се изправи и да се доближи да Мал-Гона. Оня го отведе настрана и се зае строго да го гълчи за нещо. Вълкодав не чу за какво си говорят, освен една-единствена дума: „Аркатнейл“.
— Вълкодаве, а ти участвал ли си в истински бой? — попита го Храбробор.
Вянинът се подсмихна. На хлапетата страшно им се щеше да видят своя наставник като герой.
— Какъв такъв истински?
— Ами… — запъна се отрокът. — Това е когато… има войска… много хора…
— Участвал съм — каза Вълкодав.
— И… как беше? — попита Храбробор.
Вълкодав сви рамене и отвърна кратко:
— Страшно.
Близнаците се спогледаха и сега вече Храброслав се обади:
— А на колко години беше, когато за пръв път уби враг?
На него самия още не му се беше случвало да отнема вражески живот и той смяташе, че това си е жива срамота.
— На дванайсет — каза Вълкодав.
Вечерта организираха състезания с колесници.
За навика често да устройват подобни забавления говореше специално отредената за целта пътечка, която се затваряше в кръг. Тя беше оградена с нисък насип и втвърдена като камък от конските копита и колелетата на множеството префучали оттам колесници. Дори да престанеха да я ползват, пак щяха да са нужни няколко години, докато там отново поникне трева.