Близнаците още не бяха виждали велхски конни състезания и Вълкодав реши да поразхлаби дисциплината. Пусна ги да крещят и свиркат заедно с тълпата. Ако не го беше сторил, братята все едно трудно биха овладели любопитството си, а от такива телохранители полза никаква.
Лично Вълкодав не се интересуваше кой знае колко от състезанието. Стоеше, скръстил ръце на гърдите си, до почетното място, на което седеше кнесинята, и пет пари не даваше какво ще кажат велхите по повод подаващата се от кожените му ръкави ризница.
Ето че тръбите изреваха и три колесници потеглиха вихрено. Конете, които бяха не по-малко разгорещени от стопаните си, препускаха като бесни. От колесниците бяха снети щитовете, чието предназначение бе да прикриват воина от копията и стрелите по време на боя. Останали бяха само малки площадки с големината на боен щит, колкото да има място за воина и за водача. Изглеждаше същински подвиг просто да се задържиш там, без да се озовеш под съперническите колелета. Но на безстрашните водачи и това им беше малко — те скачаха с боси нозе на пръта на впряга и тичаха по него от край до край, като крещяха право в ушите на конете. При велхите от Ключинка не беше прието да се удрят верните ездитни животни. Хората, които почитаха Каплона, Богинята на конете, смятаха, че свещеното животно само избира на кого да служи. А това означава, че не бива да бъде принуждавано, а само подтиквано с обич и ласка.
Когато едно жребче-бързаче се присламчи към конете, дюдюкането на зрителите се примеси с висок смях.
— Ще стане добър боен кон от него — предрече ригът с усмивка и се обърна към кнесинята, до която седеше.
Вълкодав, зает да наблюдава зяпачите, почти не следеше развоя на състезанието. И едва когато спечелилият водач, изпотен не по-малко от конете си, се доближи до почетните места на вождовете, той видя, че става дума не за победител, а за победителка. Висока, снажна девойка със сиви очи и гъсти синкавочерни къдрици. Косите й бяха остригани до раменете, почти като на мъж. Ливадните велхи бяха въвели този обичай пак от времената на Последната война, когато техните девойки носеха оръжие наравно с мъжете, за да отстояват бъдещето на своя народ.
Вълкодав погледна хубавицата, която поемаше от ръцете на кнесинята сребърното, украсено със зелен емайл венче галирадска изработка, и за кой ли път се учуди колко различна може да бъде хубостта. Спомни си за Ниилит и си я представи редом с тези две красавици. Диво коте. Лебед. И соколица. Тази с черните къдри я виждаше как стои с ризница и шлем, с бойно копие в силната си ръка. Горда, силна и смела. Напълно способна да брани и себе си, и другите. Такава, каквато бе поискала да стане кнесинята, но каквато едва ли щеше да бъде някога…
Сякаш прочела мислите му, победителката сложи подареното й венче върху мокрите си къдрици, извърна се към съплеменниците си и внезапно нададе боен вик, при това толкова звънък и мелодичен, че веднага бе подзет от тълпата, а впрегатните коне откликнаха с гръмко цвилене.
Така си е то, помисли си Вълкодав. Нека жената прави онова, което най-много й харесва. Но ако все пак се наложи да рискуваш главата си — точно затова са мъжете.
Три колесници отново се втурнаха напред и този път спечели Кетарн. Би било много учудващо, ако бе позволил някому да го изпревари. Един младоженец трябва да е пръв във всичко. В очите му гори огън, а на гърба си има криле. Ако на пътя му се изпречи планина, той ще отмести и нея само за да се усмихне неговата избраница.
И на него кнесинята, след като се посъветва с рига, подари женски накит. Огърлица от сини, червени и позлатени мъниста, излети в работилницата на Остей. Тържествуващият Кетарн прие наградата и я вдигна над главата си, за да я покаже на съселяните си. Нямаше капка съмнение на чия шия щеше да блести още същата вечер тази чудна огърлица.
— Какво пък, бан-риона! — внезапно каза Кетарн, обръщайки се към Еленя Глуздовна. — Дали някой от хората ти не ще пожелае да си пробва късмета, състезавайки се с нас в някое от изкуствата? Може би на твоя телохранител му е додеяло да те пази от приятели?
При тези думи той не сваляше очи от Вълкодав. Ригът се намръщи, недоволен от дързостта на сина си, но кнесинята също се извърна към вянина и го попита:
— Не искаш ли да се поразкършиш, Вълкодаве?
Той отвърна невъзмутимо: