— Не, не искам, владетелке.
Кетарн му хвърли поглед, в който ясно се четеше, че не е очаквал друг отговор от човек, който е свикнал да си кротува у дома, докато останалите се бият. И се отдалечи.
— Сестра ми е наела за охранител воин, който не се грижи кой знае колко за честта си — подхвърли Лъчезар, който седеше отляво на старейшината.
„За сметка на това се грижи аз да съм жива и здрава“, можеше да отвърне кнесинята, но не го стори. Сигурно, помисли си Вълкодав, тя също е на мнение, че един прекалено улегнал телохранител не я извисява в очите на поданиците.
Вечерта устроиха пиршество в кръглата, покрита с щръкнала слама къща на старейшината. Постлаха глинения под с килими, ушити от няколко вълчи кожи, като го сториха толкова майсторски, че се получи нещо, наподобяващо огромен звяр. На влизане гостите и своите първо приветстваха бащата на рига — побелелия вехт старец, който вече твърде отдавна бе прехвърлил на сина си бремето на званието старейшина. Умът му беше все още бистър, но шумната веселба бързо го измори и широкоплещестите внуци го изведоха навън.
Вълкодав и двамата му подчинени се бяха настанили зад гърба на кнесинята. Велхите бяха народ с гореща кръв и по време на подобни празненства, след като си пийнеха, често започваха да си съперничат. Тук, в Ключинка, веднъж бе станало същинско клане, в което бяха загинали двама млади и напети юнаци; оттогава се забраняваше носенето на оръжие по време на пиршества на всеки, който няма женен внук. Обаче Вълкодав и близнаците, ползвайки се с привилегията си на телохранители, имаха мечове. И пак те бяха единствените, които не пиеха нищо. Вълкодав бе заповядал на братята Храбри да не се докосват дори до бирата. Да не говорим за виното, от което походката ставаше несигурна, нищо че умът оставаше бистър. И за медовината, понеже от нея може и да не се подкосяват краката, но пък мислите се объркват и се заплита езикът. Самият Вълкодав беше равнодушен към пиенето. Близнаците въздишаха и завиждаха на гостите, но бяха наясно със забраната и не роптаеха.
В началото на пиршеството велхите вече почти открито пускаха шегички за тримата въоръжени мъже, които на бар-рионата кой знае защо й беше щукнало да държи покрай себе си. И които, отгоре на всичко, пазеха почти неприлично въздържание. Вълкодав и близнаците, добре обучени от наставника си, изобщо не обръщаха внимание на закачките. И в края на краищата домакините ги оставиха на мира, явно решили да смятат телохранителите за нещо като кучета-пазачи, не заслужаващи хорското внимание.
Добре, че поне им поднесоха хубава храна, а не огризки като на кучетата.
Тук бе прието напитките да се разнасят от жени. Велхите смятаха поднасянето на различните вина и медовини за същинско изкуство, което изисква съсредоточеност и майсторство. Ту една, ту друга красавица преминаваше между пируващите със захлупен голям съд и кокалено черпаче, като отвръщаше с усмивка на възторжените мъжки похвали и от време на време ловко се изплъзваше от нечии прекалено въодушевени задевки с ръце.
Вълкодав бавно дъвчеше пирожката с гъби и току хвърляше коси погледи към Кетарн, седнал заедно с Ане до стената. Видя как младият воин подбутна с лакът приятелката си, прошушна й нещо, и кимна към него. Май замисляше някаква щуротия. Ане стана, отиде при ниската масичка до входа с наредените върху нея черпаци и кани. Избра една, взе и изографисано черпаче и се отправи към Вълкодав и братята.
Вянинът я гледаше с възхита как държи каната: с длан под дънцето, така че запотените стени на съда да не се допират нито до тънката ленена риза, щедро избродирана на гърдите, нито до почернялата от слънцето, оголена над лакътя ръка.
— Утолете жаждата си, воини — промълви Ане на велхски. Тя не владееше солвянски, камо ли вянски. И от притеснение, че гостите не ще я разберат и ще се обидят, почервеня с онази ярка руменина, що често сякаш оплисква страните на червенокосите по волята на Боговете.
— Чашите ни са празни, наистина — отвърна Вълкодав на езика на западните велхи. — Няма ли да се случи така, че ще бъдат напълнени от твоите ръце, кайлин-ог?
Девойката още по-силно се изчерви. Кайлин-ог означаваше булка. Тя рече:
— Тъкмо така трябва да бъде между домакини и гости.
После с плавно движение потопи в каната издълженото, леко извито островръхо черпаче, изработено от бивната на някакъв звяр, който би могъл да бъде прадядо на всички тигри на Мономатана.
Гощавката трябваше да бъде приета, защото онзи, който не вкуси от нея, е враг, а не приятел. Вълкодав подаде чашата си, която започна да се пълни… с чудесен квас, ухаещ на сладки ръжени сухари. Кетарн сигурно бе помолил годеницата си за съвсем друго нещо, но тя беше сторила каквото бе сметнала за нужно.