Младежта го удари на танци, игри и някакви състезания край горящите в двора огньове, а уморената кнесиня се накани да се оттегли в отредената за нея къща.
— Владетелке — с приглушен глас се обърна към нея Вълкодав, — заповядай на годеницата на Кетарн да ти прислужва заедно с девойките тази нощ и на сутринта…
Още не бе довършил приказката си, когато някакво вътрешно чувство вече му подсказваше, че кнесинята няма да го послуша. И позна. Еленя Глуздовна повдигна рамо раздразнено:
— Откъде накъде? И без това тук вече ми оказаха прекалено големи почести…
Вълкодав само изруга мислено. Няма нищо по-лошо от това да забиваш клин между роднини. Пък и как да докаже какво си е намислил Лъчезар? Впрочем Вълкодава нямаше намерение да доказва на когото и да било каквото и да било.
Но възнамеряваше да предотврати готвещото се срамно безчестие.
Той вървеше след кнесинята към нейния двор и напрегнато гадаеше какви ще ги дроби тепърва боляринът — а в това, че Лъчезар се е чалдисал без любимия си прашец и вече е закопнял за хубостите на някоя девойка, вянинът почти не се съмняваше. Най-вероятно ще изпрати за девойката своите отроци. Трима, така изглежда. Едва ли ще са повече на брой, но няма да са и по-малко. Плитка и Канаон? Не, едва ли. Вълкодав не би се заловил да обяснява мнението си, просто надушваше, че няма да са ония двамата. Освен това копнееше да се лъже в предположенията си и да разбере, че набеждава в мислите си Лъчезар. Ала животът вече неведнъж бе доказал, че най-лошото оправдава очакванията си. Значи Кетарн ще си има работа с трима. Дали ще се справи?… Силен е и не току-така се е сдобил с двата бойни трофея. Обаче едва ли размахва до пладне оръжието като главорезите на Лъчезар. Вълкодав се сети за оня отрок, дето смуши с дръжката на копието старицата Кирен. Ох, дано Кетарн не цопне с извит врат в същото блато, отвъд което живеят родителите на любимата! Пък и самото момиче, след като Лъчезар се позабавлява с него…
А Еленя Глуздовна по пътя към къщата като за беда постоянно се спираше. Ту за да пожелае хубави сънища на велиморския посланик Дунгорм, който щеше да нощува заедно с отряда си в шатрите. Ту за да благодари още веднъж на рига и на съпругата му за хубавия прием… И тук, и там нещата не се ограничиха с няколко поклона, а с поредни упражнения по красноречие — кой кого ще наддума. Шествието на кнесинята към нощувката толкова се проточи, че Вълкодав пресметна наум и реши, че вече всичко е изгубено. Сигурно дори неуморната младеж се разотиваше по домовете си, за да си легне. И значи той нямаше да успее да изпрати Кетарн и Ане до блатното село…
По-бързо, мислено подканяше той кнесинята. Хайде, побързай…
Най-после стигнаха в двора и слугините, начело с дойката, заобиколиха владетелката и я отведоха в къщата. Вянинът, без да отлага нито миг повече, повика при себе си близнаците и ги попита строго:
— Добре ли съм ви научил да пазите владетелката?
Храброслав и Храбробор се спогледаха и от учудване отговориха не в един глас:
— Да…
Разбираха, че не ги пита току-така, и си пролича, че са доста притеснени. Наставникът още никога не им беше заръчвал да пазят сами владетелката. Младите телохранители с нетърпение бяха очаквали задачата, а когато желанието им се беше сбъднало, изпитваха лек страх.
— Трябва да отскоча до едно място — рече Вълкодав. — Ще се справите ли сами?
Храброслав твърдо отвърна от името и на двамата:
— Ще се справим!
Вянинът не бе очаквал друг отговор. Кимна мълчаливо на близнаците и бързо се отдалечи в тъмата.
Вълкодав не бе идвал из тези места и не познаваше нито гората, нито пътечките в нея. Дори нямаше да знае в коя посока се намира селището на горските велхи, ако още през деня, за всеки случай, не беше проучил откъде влизат в Ключинка блатните обитатели. За да излезе там, трябваше първо да мине през цялото село и дома на рига. И първия, когото зърна след младежите покрай догарящите огньове, беше Кетарн.
Вълкодав побърза да се скрие в сянката, където не достигаше червеникавият отблясък на въглените, и се вгледа внимателно. Кетарн топлеше ръцете си над жаравата и весело хортуваше с приятелите си — явно възнамеряваше да участва в новото забавление. Юношите се състезаваха в надвисване на копие, като забучваха остриетата в земята и, помагайки си с ръка, стъпваха върху ръкохватките, докато всички останали отброяваха в хор, свивайки пръсти, времето на всеки участник.