Видя ги много преди те да го видят. С обикновеното си човешко виждане се оправяха в нощната гора колкото да не се залутат. Трима яки тъпаци, рядко виждани в компанията на Лъчезар. Единият водеше червенокосата Ане — раздърпана, без плащ, с раздрана риза. С парцал в устата, а зад гърба и бяха вързани с въже ръцете, толкова сръчни при поднасянето на съдовете с напитки. Другите двама отроци крачеха отстрани и сърцато опипваха безпомощната пленничка, като едва се сдържаха да не огласят околността с кикотенето си.
Вълкодав излезе зад дърветата на откритата поляна и каза:
— Тя не иска да върви с вас.
За тях той бе черна безлична сянка, внезапно изникнала на пътя. Разпознаха го по-успешно по гласа.
Момците се спряха, разбира се, без да изпускат плячката си. Щом си сгазил лука, поне го стъпчи, инак какъв е смисълът.
— О, ама той е сам — каза оня от двамата, който бе стигнал малко по напред. Водещият Ане, подхвърли презрително:
— К-къш, наемнико!
Дружинните бойци, макар и отроци, рядко уважават служещите срещу парично заплащане. Те смятат, при това с пълно основание, че наемните воини с охота напускат лошите платци, за да се цанят при по-добрите. Само дето Вълкодав никога не беше причислявал себе си към наемниците.
— Тя не иска да върви с вас — повтори той, без да помръдва от мястото си. Успял бе вече да разпознае дружинника, хванал Ане, и вече бе разбрал, че Боговете са решили да го възнаградят за нещо. Това бе същият отрок, който бе вдигнал ръка срещу старата Кирен.
По-нататъшният развой на събитията протече бързо.
— Нали ти се каза да се разкараш — с досада изръмжа някой от тримата. Двамата, чиито ръце не бяха вързани от пленничката, скочиха на Вълкодав едновременно, с издърпани от ножниците мечове. Вянинът стрелна ръце към падащото отгоре острие на първия и същевременно изрита в гърдите втория, леко окъснял със сабления си удар. Ритникът беше разкъртващ. Пролетес, при схватката с горските разбойници Вълкодав с точно същия удар уби един човек. А човекът на Лъчезар се отърва със счупени ребра и ключица: вянинът все пак пощади отрока, изпълняващ болярска заповед. Което не му пречеше да е на мнение, че от двайсетгодишни дангалаци, охотно наемащи се да вършат подобни неща, хора не стават. А значи нямаше защо да му цепи басмата.
На сколасалия по-сръчно да извади меча, не му провървя повече. Лъскавото острие отсвири дъгата отгоре до долу, но по воля, различна от тази на притежателя си. Вълкодав засили отрока с носа напред, а след изминатите на бегом със зейнала уста три крачки със сила го лашна назад, като стисна с пръсти въоръжената му ръка в кожодерска захапка. Нещо поддаде с влажен пукот, разпадна се под пръстите му, а мечът окапа на земята. Вълкодав изпита силното съмнение, че ръката, подлагала допреди миг нещастната Ане на унижения, ще може някога да хване здраво поне лъжицата.
Двамата тихо кротуваха на горската морава, подредени, както биха се изразили вянските воини, в купчинка. Третият още не се бе усетил, че е останал сам. Съратниците му дори не бяха сварили да извикат, защото подобна болка не достига веднага до съзнанието, което милосърдно успява да угасне. Нищо, тепърва ще се нареват, когато се освестят и отпълзят за помощ. Вълкодав пристъпи към третия с намерение и на него да отдаде заслуженото, но онзи прояви бързина и сръчност, на каквито човек не би могъл да се надява. Издърпа ножа от пояса си, сграбчи Ане по-здраво и допря острието до корема й, който беше почти изцяло оголен.
— Стой настрана!
Вълкодав дори не си и помисли да стои. При нужда умееше да се придвижва бързо. Много бързо. Без да се съмнява, че ще закъснее. Но междувременно върху главата на противника му като мълчалива смърт нейде отгоре падна без звук Прилепчо. Черните криле затулиха очите, острите зъби разкъсаха веждата, ноктите на задните лапички забърсаха бузата. Момъкът нещо изблея и го отпъди с ножа, но безнадеждно закъсня. Прилепчо изчезна със същата светкавична бързина, която бе съпътствала появата му.
Вълкодав взе с един скок трите крачки, които го деляха от солвянина. Лявата му длан се стрелна напред и сабленият удар с хрущене помля носа на отрока. Ако ударът се бе стоварил малко по-нагоре и по-силно, никакъв лечител нямаше да може да помогне. А иначе — нищо, ще се оправи, само дето няма вече да се перчи толкова със сладникавата си външност на хубавец.
Ане, съборена на земята, правеше опити пълзешком да се отдалечи от полесражението. Очите на страха са големи: тя направо полудяваше и вече не знаеше от кого да се бои повече — от тримата, упражнили насилието върху нея, или от телохранителя на бар-риона, който бе осакатил и тримата. Когато Вълкодав й помогна да се изправи, тя отчаяно се замята в ръцете му, леейки сълзи и мучейки през парцала, запушил устата й.